5 мар. 2007 г., 09:33

За Ники 

  Проза
1912 0 3
8 мин за четене
Спряна от твоето мълчание,
буца заседна на гърлото...
Задушавах се.
Не исках да отворя очи,
защото сънят,
който опря в слепоочието ми
беше прекрасен...
Ти натисна спусъка...
Остана само буцата в гърлото...

***

Защо се спирам на сънищата? Каква роля играят те в нашия живот?
До скоро хората в съвременното общество не смятаха за важна тази част от човешката психика и така се лишаваха  от връзката с познанието за себе си. Сега положението се променя и все повече хора се стараят да овладеят този източник за разбиране на собственото си „Аз". Сънищата са информация от неосъзнатото, които носят скритата мъдрост на подсъзнанието.
Вярвате ли на тези неща?
Предполагам не. И аз не вярвах. В стремежа си да докажа, че всичко това са пълни глупости, се случи точно обратното. Моят експеримент доказа, че всяко нещо, написано и отразено за сънищата в книгата на Джон Кехоу не само е абсолютно вярно. Но е и лесно приложимо и изключително важно за нас. Поне моето мнение е такова. Не бих ви убеждавал в това, просто ви представям сън, така, както преди почти две години го записах и събитията след това. Останалото преценете сами...

Сън ХІ - 13 август
Заглавие: „НИКИ..."
Стълби. Метални са. Около нас е тъмно, но стълбите са някак осветени. Двамата с Ники сме. Носим нещо в нас и се мъчим да избягаме от преследвачи. Това, което носим е важно... И двамата знаем това. Тичаме по стълбите само нагоре. Ники изостава, но ме следва. На една метална площадка спираме. Проверявам това, което носим. Нося го в чорапа си. Малко пликче бял прах. Усещаме преследвачите. Продължаваме нагоре. Все по-нагоре. Стигаме до местоназначението и предаваме пратката. Знаем, че сме се измъкнали от преследвачите. Обзема ме пълно абсолютно спокойствие...
Тълкувание:  Не искам и да си го помислям дори... Нося смърт... Но тогава защо ми е толкова спокойно? Изключвам съня от съзнанието си... Забравям го... Искам да го забравя...

 

***

Бях на новата работа вече от един месец. Това, което се случваше, отговаряше на написаното в книгата.  Но и заглавието на съня, и самият сън бяха странни: „...Нещата са еднакви" - к'во заглавие само?! И самият сън - че съм жена?... Вървя по коридор и виждам висящи табелки. Протягам се и ги сменям. Не знам защо ги подменям, след като всички са без надпис... Че на всичкото отгоре се и повтаря. К'во ли иска да ми каже подсъзнанието?...
После, докато си говорех с женичките от читалището (да са живи и здрави, че ми дадоха двайсет кинта назаем) изведнъж сякаш ми просветна. Ами да - това е! Сменям празни табелки, защото няма съдържание в тях - т.е. тази промяна не води до нищо. К'во смених? Една работа, където си мислех, че ще изкарвам пари, но не изкарвах, с друга. Промяната е била абсолютно безсмислена. Просто съм сменил едното празно с друго празно. От пусто в празно... От трън - та на глог... Е, това, което се случваше, отговаряше на съня. Цял месец работа, а когато помолих за аванс (тогава не бях ял от три дни), шефката ми даде само 20 лева. Направо смешно. Че аз само за логото, дето и го спретнах, щях да й искам шейсет. И ги даде с такава неохота - като че ли ми даваше не двайсетачка, а две хиляди. Като се замисля - натам вървят нещата - и тук ще остана на сухо. Мобилният, който ми даде, е абсолютна антика. Работи само когато е включен да се зарежда и то не винаги. Така ще е, след като се наложи да заложа моя телефон. И го изядох... То кара ли се цял месец с педесетака дето му взех. Нищо - нали поне има някакъв телефон...
- Ало? Иве, ти ли си?
- Здрасти, Калинче. Как си?
- Обаждам ти се с неприятна новина. Ники получи рецидив... - чух как се разплака...
- Ама... Нали нищо му нямаше... Беше на почивка.
- Да. - хлипането се усили - На контролния преглед преди десет дни всички показатели бяха в норми, и изведнъж... Докторите казаха, че това е трети рецидив и... Ще ти се обадя пак след малко.
Направо бях като гръмнат. Усетих, че още държа слушалката на ухото си. Нали уверяваха, че е излекуван. Дори проф. Бобев каза да му спрем всички лекарства... О, не! Онзи сън! Не!
До петък трябваше да изкарам пари от някъде. При второто си обаждане Калина каза, че с Ники са пак в болницата. Трябваше да отида. Да ги подкрепя. Да повярват отново. Най-вече Ники.
Започнах да търся стари визитки, да се обаждам... Мамка й на шефката - в картата няма дори импулси... Да взема една „Булфон" за пет лева. Добре, че от парите, които ми дадоха жените, има още 16 лева. Въртях се като побъркан. И изведнъж "Евразия" поискаха среща. Имали спешна поръчка.
Поръчаха. И визитки, и етикети. Дадоха и аванс.
... Ники се държеше мъжки. Виждах, че не му е лесно, макар да се усмихваше. На кой ли ще му е лесно да влезе в болница отново, след като е изкарал в нея четири години. Седях до леглото и исках да му дам душата си, за да оздравее. Та той беше само на шестнайсет. Калина току-що си беше тръгнала. Тишината на среднощната болница тежеше. Направо ме смачкваше. Донесох разпечатка на книгата. Дано я прочете. На мен тя ми помогна да се взема в ръце. Дано...
Следващата седмица беше безкрайна. Но нали поне пуснах тиражите. Всичко бе наред, докато слязох на автогарата. Тони ме посрещна с лоша вест:
- Нещата никак не са на добре. Този път май няма да издържи.
Глупости. Та той е мой син! Ще издържи, разбира се. Толкова време, мъки, страдания - и успя да се пребори, та сега ли? Но трябваше да ме предупреди. Когато го видях, направо ми се подкосиха краката. Беше... ужасно. Преглътнах страха и ужаса. Усмихнах се.
- Здрасти, Ники. Как си?
Защо ли питах? Едната му страна беше подута и безформена. Окото затворено - явно не виждаше с него. Опитваше да се усмихва, въпреки всичко. Следващите три дни бяха кошмарни. В петък вечерта му се затвори и другото око. Цяла нощ се молих, плаках, крещях вътре в себе си. В неделя отокът  започна да спада. Отвори едното си око. Преди да си тръгна, Ники започна да отваря и второто.

***

Студ капе под клепачите
на горчиви сини игли...
Кръст, Боже, твоят
и твоята болка светят...
Кръвта - синята -  се стича
от сивата пустош
на омагьосаните ни съвести.
Въглени в краката, парят очите от студ.
Студ върху чаршафите...
Синьо и студено.
Ти огряваш душата ми, Боже,
за да простя,
да простя грешките  -  моите,
за да забравя заблудите, запалени
от синьо-сините чаршафи,
нажежени от студ.
Студ, Боже, в душата.
Студ, Боже, в телата.
Студ, Боже, в чувствата.
И топлината на гроба.
Прегърни ме в твоето сияние,
за да пречистя живота си,
да ме забравят нечисти,
да остана прах,
разпилян по синята пустош
на безмълвни клепачи.
Обичам, Боже, колко обичам
в живота си да умирам...

 

***

- Ще ми платите ли или не? - разговорът се водеше в стаята, която уж беше офис на фирмата й. - Втори месец минава, а вие сте ми дали двайсет лева.
- Върни ми мобилния!
- Като си получа парите, ще ти го дам - побеснях. Не стига, че не ми е платила, не стига че й работя с моя компютър, ами и... Майната й!
Беше 22 септември по обяд. Събрах си техниката и я свалих в мазето на читалището. Бях й върнал мобилния. Отидох до първия магазин и си взех нов. Щяха да активират номера до 24 часа. Не е проблем. Калина каза, че Ники бил по-добре. Отокът спаднал съвсем. Да е жива и здрава и фирма "Евразия". С нейните пари платих. Само трябваше да взема визитките от лак и да ги занеса на Мариан да ги нареже в печатницата.
Носех пакета с визитки. Тежеше. Беше около четири. Вървях по „Цариградско шосе" и се мъчех да взема такси. Едно спря, метнах визитките на задната седалка и седнах отпред.
- Към „Полиграфснаб" срещу КАТ - там ще ви упътя.
Шофьорът подкара, а аз се замислих. Трябваше да дам визитките и веднага да хукна към автогарата, за да хвана автобуса в 18 ч. До полунощ щях да съм в болницата. Преди час мобилният още не беше включен. Реших отново да пробвам.
- Ало?
- Иве?
- Да. Какво става?
- Извинявай... Съжалявам... Извинявай!!!
- Аз...
- Ники почина вчера. Днес в три го погребахме. Съжалявам...
Небето почерня и се сгромоляса отгоре ми.

 

***

Не искам да знам дали ми вярвате. Не знам дали съм прав. Но аз вярвам! Убеден съм, че всеки път, когато запишете някой свой сън, подсъзнанието ще ви подскаже чрез него как да живеете, как да преодолеете собствените си задръжки и предразсъдъци. Показва ви и тежките моменти от вашето бъдеще, за да ги приемете по-лесно. За вас не знам. Аз вярвам!.

© Ивомир Димчев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Не е само литературно произведение... Просто... Изживяна истина
  • Оставам безмълвна!!!
    Само човек изпитал тази болка, знае какво е!!!
  • Защо ми се струва, че си мислиш, че знаеш всичко...
    Иво, ти нищо не знаеш! Не знаеш какво беше... ти си виждал едва ли не само най-поносимите моменти. Аз бях там! Аз го преживях наистина!!!
    Той беше и е мой брат! Винаги съм живяла с него! Никога не сме се разделяли за повече от седмица! Винаги сме мислили един за друг, колкото и да се карахме! А сега аз... той не е с мен...
    Ти знаеш какво е живот без него, пък и имаш друго дете... някаква утеха е. А аз не знам как да живея без него!
    Не вярвай чак толкова в една книга. Бих повярвала, че вече толкова беди ти се случиха, толкова празни обещания ти бяха дадени, че най-сетне и съдбата е била благосклонна към теб.
    Съжалявам...
Предложения
: ??:??