Тя прелистваше празните страници. Четеше невидими, непознати думи... Бели листи... и се върна назад... много назад... Когато още имаше слънце и небе; дъжд, както и... надежда. Топлите лъчи галеха лицата на хората и сгряваха душите им. Все пак такова бе предназначението на слънцето. А после... настъпи мрак. „Мракът, който ние създадохме..." И всичката надежда на света не можеше да ни спаси...
Момичето гледаше през прозореца. Гледаше сивия свят, който малко по малко щеше да потъне. Да се удави в океана от мъка и гняв, който хората сътвориха... Капките дъжд по листата бяха някак лепкави и... черни... Не прозрачни, каквито по принцип трябваше да бъдат дъждовните капки, а гъсти като детски сироп за кашлица. Сякаш това тяхно... зловонно излъчване пропиваше в земята, а растенията смучеха прокажените земни сокове... Сигурно и те бяха станали черни... Прозорците на стаята също бяха потъмнели. „Стъклото не остарява, нали...?", помисли си Лу. И все пак стъклата бяха почернели, както почернява мър ...