Тя прелистваше празните страници. Четеше невидими, непознати думи... Бели листи... и се върна назад... много назад... Когато още имаше слънце и небе; дъжд, както и... надежда. Топлите лъчи галеха лицата на хората и сгряваха душите им. Все пак такова бе предназначението на слънцето. А после... настъпи мрак. „Мракът, който ние създадохме..." И всичката надежда на света не можеше да ни спаси...

      Момичето гледаше през прозореца. Гледаше сивия свят, който малко по малко щеше да потъне. Да се удави в океана от мъка и гняв, който хората сътвориха... Капките дъжд по листата бяха някак лепкави и... черни... Не прозрачни, каквито по принцип трябваше да бъдат дъждовните капки, а гъсти като детски сироп за кашлица. Сякаш това тяхно... зловонно излъчване пропиваше в земята, а растенията смучеха прокажените земни сокове... Сигурно и те бяха станали черни... Прозорците на стаята също бяха потъмнели. „Стъклото не остарява, нали...?", помисли си Лу. И все пак стъклата бяха почернели, както почернява мъртвата човешка плът... Дъждът рисуваше странни картини... зловещи... Не беше излизала от дни. Не смееше. Никой не смееше. Хората бяха разбрали, че „дъждът", ако можем така да наречем желеобразната лепкава маса, която се изливаше от облаците, ги разболяваше. Правеше ги... лоши. Негодни. Негодни като земята... мъртвата, разложена земя... Тъмнината... А после идваше нощта и Те тръгваха на лов. Същества, излезли от дълбоките сенки на човешкото съзнание. Онези, които ние наричаме още „нашите страхове". Нещата, за които човек не иска да говори и не иска да си спомня. И ето, че те бяха оживели. Незнайно как... Успели да се измъкнат от тесния, скучен затвор в главите на хората, сега те бродеха свободно по земята. Най-лошите ни кошмари...

      Лу продължаваше да се взира през прозореца. Тъмнината сякаш се сгъстяваше. Около старото крушово дърво запърхаха черни пеперуди. Изведнъж... Сянка ли беше онова под дървото?... Угаси лампата, за да вижда по-добре. Сбърчи вежди и се опита да помисли трезво - те не идваха толкова рано. Никога преди да е станало полунощ - часът на нощните твари, които трябва да си останат в тъмнината.

Очите й се уголемиха от ужас... Гласът в гърлото й сякаш не искаше да излезе, усещаше как стомахът й стана кълбо от нерви... Опита се да изпищи, да извика за помощ, но без особен резултат. „Какъв е смисълът? И без това съм сама...". Сама със своите страхове...

      В тъмнината, на прозореца имаше лице. По-скоро само очертания - бледи и напомнящи човешко лице. Но не беше на човек. Отсреща я гледаха две празни очни ябълки. Бездънни като океана, който хората бяха създали и също толкова безмилостни... после през стъклото се протегна една черна ръка, дълги кокалести пръсти... Безжизнена, но протягаща се устремено и целенасочено... към нея... Най-големият й страх, най-лошият й кошмар...

Гласът й успя да се освободи и тя изпищя. Силният и пронизителен звук отекна като скъсана метална струна из къщата. После всичко затихна...

      Нещото я... изцеждаше. Да. Това беше думата, защото точно така се чувстваше Лу. В момента, в който ръката я докосна, същото това „нещо" започна да смуче. Душата й, жизнената й сила... Тялото й се спихна, кожата й се сгърчи... накрая остана само обвивката...

      Тук може би трябва да напиша: „... и тя видя светлинка в края на тунела...", но изобщо не беше така. Нямаше нито тунел, нито светлинка, а след нея рай или ад, или там каквото мислят че има набожните. Сега безплътната й душа нямаше... дом, така да се каже.

„ЗНАЧИ ТОВА БИЛО ДА СИ УМРЯЛ... ЧУВСТВОТО Е КАТО ДА СИ... МЪРТЪВ... ХМ, МАЙ ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ЧЕРНИЯТ МИ ХУМОР РАБОТИ ОТЛИЧНО..."

      Минаваше по същите улици, които, докато беше жива, бяха съвсем пусти. Не че нямаше никой, просто сега тя виждаше и другите мъртви. Обикаля с часове (все пак в сегашното си състояние на покойник тя нямаше други ангажименти), като се опитваше да проумее логиката на това да си умрял, но без особен резултат. Стигна до извода, че да си без телесна обвивка е доста по-практично. Избягваш задръстванията, можеш да се пререждаш на опашката за тока (нищо, че вече не го плащаш), не те гонят с глоби за неправилно паркиране, в един момент си тук, а в следващия - вече на километри от предишното място...

      Винаги бе мислила призраците за нещо страшно и злокобно. Бидейки такъв, сега тя изобщо не се чувстваше... злокобна. По-скоро лека и... непълна. Някак недовършена. Може би, защото тялото й го нямаше. В интерес на истината не й липсваше човешкия живот. И без това напоследък никъде не излизаше, заради Тях. Сега, когато Те вече не я застрашаваха (поне в смисъл, че нищо повече не можеха да й сторят, пък и нямаше как да я убият втори път) пък нямаше с кой да се мотае насам-натам. „ПОКОЙНИЦИТЕ СА ТОЛКОВА СКУЧНИ!", помисли си Лу. „НИКАКВИ КУПОНИ, НИКАКВИ РАЗХОДКИ ПО ПЛАЖА, ПРАЗНУВАНЕ НА РОЖДЕНИ ДНИ... ТОЛКОВА Е ПОДТИСКАЩО САМО ДА СЕ ШЛЯЕШ НАОКОЛО, ДА СЕ НОСИШ 10-20м НАД ЗЕМЯТА И ДА СТРЯСКАШ МИНУВАЧИТЕ, КОИТО И БЕЗ ТОВА ВЕЧЕ ОСТАНАХА МАЛКО..."

      Естествено имаше и добри страни на това да си призрак. Всичко изглеждаше толкова различно... Изгревите и залезите бяха някак по- цветни, по-ярки; всичко в голямата градина на баба й изглежда беше... живо. Времето си течеше, а сякаш беше спряло. Статуята се движеше, а стоеше неподвижно... все пак статуите не мърдат... освен ако не си мъртъв, може би... През нощта сребристите лунни лъчи огряваха всичко и рисуваха странни картини по тревата - неподвижни, но танцуващи, нямаше ги, но тя ги виждаше... "ЕТО ЗАЩО ХОРАТА ВЕЧЕ НЕ СЕ УСМИХВАХА. НЕ Е БИЛО ЗАРАДИ ЧЕРНИЯ ЦВЯТ НА ДЪЖДА, А ЗАЩОТО НЕ СА МОГЛИ ДА ГО ВИДЯТ, КАКТО АЗ ГО ВИЖДАМ - ТОПЪЛ И СИЯЕН!" (макар че тя не можеше да прецени температурата на дъжда, т.к. беше безплътна и дъждовните капки буквално минаваха през нея). „ТЕ ГО ВИЖДАТ ЧЕРЕН И ЛЕПКАВ И... САМО ТОЛКОВА. НЕ ВИЖДАТ КРАСОТАТА ОТВЪД ТОВА, ЗАЩОТО СЕТИВАТА ИМ СА ОГРАНИЧЕНИ..."

      И така, водеща привидно безсмислен монолог, Лу не усети как часовете минават. Толкова неусетно... може би защото, когато си призрак, губиш представа за времето. Не те интересува нищо и никой (малко егоистично, но пък кой не е), прекарваш часове (по тяхната представа) в съзерцаване и любуване на земните красоти и водиш философски размисли за живота, който м/у другото вече така или иначе не притежаваш... сякаш светът бе станал безплътен като нея.

            „КОЛКО Е ХУБАВО!", засмя се наум Лу, „КОЛКО Е ЗАБАВНО ДА СИ МЪРТЪВ..."

      Бо беше вперил неразбиращ поглед в по-големия си брат. Не проумяваше защо всички се деряха така, че да ти настръхне косата. Дебелата лелка отсреща направо беше посиняла от рев. Очите на всички присъстващи бяха кръвясали като на битови алкохолици.

      Дебелата госпожа в смешната дантелена рокля се приближи. Изглеждаше по-скоро като гигантски балон с начервени устни и изгорена от прекаленото къдрене коса. Дойде и прегърна Бо, който междувременно продължаваше да цвили като заклано прасе...

... Отстрани ги гледаше Лу и се хилеше. А до нея седеше Великденският заек в глупавия си кадифен костюм и настъпваше новите ботушки на дядо Коледа...