Забвение

„Анимационният човек“...
Това е името на току-що завършения ми роман. Правите ли връзката? ... Анимация – гротескна крайност, човек – човешки взаимоотношения.
Да, най-общо казано, книгата ми е за крайностите в човешките взаимоотношения. Избрах за най-удачно да изразя идеята си с гротеската в анимацията, защото...
О, хайде де, кой не обича Бъкс Бъни? Или Тасманийския Дявол? ... Или Кураж, страхливото куче...
Всъщност като се замисля много малко хора могат да се похвалят с това. За сметка на това много други порастват и стават изключително монотонни. Забравят примера на веселите образи в детството си и постепенно се затварят в себе си и се превръщат в каменни егоисти.
В „Анимационният Човек“ ги нарекох „чумни плъхове“. Плъзнали са навсякъде...
Не четат книги.
Не ходят на театър.
Може би следят бегло последните филми по кината, но те не могат да ги доведат до катарзис.
А катарзисът е най-важният! Той ни гради душевно! Той ни изпъстря палитрата, хора-а-а!!!
Приятно ми е като подреждам тези думи на лист под формата на апел към вас, учители, но това не променя нищо. Ще бъда безкрайно щастлив ако историята ми се докосне истински до поне двама-трима и ги накара да преосмислят поведението си. Безкрайно щастлив.
                                                               ***
Класът ми бе пълен с чумни плъхове и усмихнати котараци. Усмихнати котараци пък наричах онези, които „излъчват“ несъществуваща в тях емоция.
Всеки път щом встъпех в класната си стая изпитвах някаква крайна форма на изолация. Над ума ми обикновено властваше някоя стара, весела песен на Крис Дебърг, примесена с откъслечните карикатури по анимациите. „Анимационният Човек“ я написах точно под мелодиката на този едновременно печален и весел изпълнител, а глупостите, с които книгата занимаваше читателя сякаш бяха неактуални за десети „E“ клас. Сякаш си задавах въпроси, на които класа ми отдавна вече си бе отговорил. 
Не можех да осъществя контакт. Не можех да създам трайно приятелство...
Нощем се губех из страниците, които изчитах, но искате ли да чуете нещо невероятно? Можех да намеря творческа стойност във всяка една от тях! Звучи клиширано, но бе едно от най-съкровените ми качества. Не, че се хваля, но чумните плъхове, примерно не го могат. Не могат да видят красота у ожесточения насилник, убиеца, наркомана, психопата.
Старк беше психопат. Джордж Старк. Образът, който ме съпроводи към ренесанса.
Спомням си ясно кога той за първи път се пръкна в главата ми – безсънната нощ, когато прочетох „Тъмната Половина“ на Стивън Кинг.
В романа Джордж Старк беше писател на серия от кръвопролитни трилъри и изключително прецизен убиец. През пряката му реч сякаш се процеждаше гласа на изкушението в едно постоянно заиграване. Да оставим цялостната история в „Тъмната Половина“ настрана, защото тя в момента е без значение. От нея аз взех само Старк за себе си и това бе най-важното.
                                                           ***
Девет часа сутринта. Датата бе 15.03.2015. Умът ми бе учудващо избистрен, имайки предвид снощния маскарад с „Тъмната Половина“.
От вратата се долавяше приглушеното бъбрене на госпожа Желязкова, която разказваше на класа за началото на Втората Световна Война.
Бях долепил ухо до вратата и чаках да събера кураж за да вляза с целия си анархизъм. Станция „Анимационен човек“ в мозъка ми бе дала знак, че е време за революция. Те така и така ме считаха за странен, но поне ако е гарга да е рошава, нали така?
Щях да встъпя в класната стая като нов човек. В чантата ми дрънкаха две малки барабанчета, бях се облякъл в един стар, черен смокинг на баща ми и си бях зализал косата назад, а от устата ми стърчеше една от онези ръчно навити цигари.
В един миг усетих, че Желязкова е спряла да говори и реших, че това ще ме облекчи, когато вляза. Завъртях дръжката, нахлух в стаята и напук на настъпилото мълчание, тръгнах да си търся място сред пълните редици от изумени чумести плъхове и усмихнати котараци.
Вървях като самонасочваща се ракета от филмчетата за инспектор Гаджет и единствения шум, който се дочуваше в стаята бе този от реактивния ми двигател. Той сякаш побъркваше съучениците ми и те не можеха да повярват, че мога да изперкам до такава степен.
Усетих къде е моето място... Кървавото място! Точно до Джордж Старк, който седеше на последните чинове от редицата! Беше си вирнал калните ботуши върху чина и с клечка за зъби изчегъртваше мръсотията от зъбите си. Тънки кичурчета сплъстена коса закриваха лицето му.
Седнах внимателно до него – да не си намачкам смокинга. Старк ме изгледа с една отнесена усмивка и кимна към класа, за който той бе невидим и който все още мълчеше в изумление.
-    Трябва да си изфабрикуваш алиби за внезапната изява, брато – вметна Старк . – Че така малко им мязаш на потенциален престъпник...
Желязкова се покашля. Изглежда, че бе се сдобила с почва под краката си, на която да стъпи за да подхваща разговор с джентълмен като мен.
-    Каква е причината за тази внезапна формалност, господин Николов? – иронично ме попита тя.
-    Господин Николов е мъртъв. – простичко отвърнах.
-    ... И Вашата съдба е доста по-мизерна. – добави Старк.
-    Косьо, ако имаш проблеми вкъщи... – подхвана пак Желязкова.
-    Първо, казвам се Декстър, като от анимационното филмче. И второ - какъв ще е гениалния ви съвет? Да ги оставя вкъщи ли?
-    Ами не е мястото тук да обсъждаме...
-    А, да извинявайте, забравих, че тук сме за бизнес, а не плежър.
-    Започва да ми писва от празни думички. – рече Старк докато тихо си остреше с една карфица сгъваемия бръснач. – Дай да приключваме с това по-бързичко...
-    И какво сега да го обърнем на приказки от хиляда и една нощ ли... – продължаваше да упорства Желязкова. - Тук не е място за комплекси!
-    В кенефа ли е мястото за комплекси? - викна Старк, който следеше разговора с някаква лукава усмивка.
Руми Сарова на предния чин се погнуси от изказването му. Пролича си от погледа, който ми отправи:
-    Всъщност истината е, че си отвратителен и жалък.
-    Хахаха, брато, това беше по мой адрес... - ухили се Старк.
-    Аз ли съм жалък? - изрепчих й се. Усетих как се навеждам напред, а ръцете ми стискат силно краищата на чина. - Ами ти? Как можеш да ми го кажеш при положение, че пускаш слухове за мен как съм бил на дъното на депресията и съм спял като последната отрепка на пейките покрай беседката?
-    Погледнете се всички само! – Старк стана рязко, прекатурвайки стола си отзад. Посочи Желязкова с острието си и продължи: -  Цялата тази работа намирисва яко на мелене на месо. Ясно ли ви е за какво говоря? Самички се мелите по-добре от колкото аз мога да ви смеля. И вие – Старк посочи към Желязкова - и те – Старк посочи класа - и всички в тая институция се мешате и мелите в скапаната месомелачка...
-    Когато се обърна към теб – прекъснах го тихо, обръщайки се с по-лек тон към Руми – Или към който и да е от вас, вие се чупите. Не искате натрапници в личното ви пространство. Е, добре, тогава един натрапник по-малко, не вярвам да е от голямо значение...
Почувствах се като прасенцето от Луни Тунс. Е, сега като се замисля, щом съм се почувствал така, значи всичко е наред и съм направлявал емоцията си правилно, по улеите на "Анимационният Човек".
Щракнах с пръсти и така дадох знак на Старк, че съм готов.
През ума ми прехвърча една бърза лирика от песен, която напяваше "Няма гроб, който да задържи тялото ми долу..."
В следващия момент Старк с едно рязко движение прокара бръснача си през врата ми. Усетих как под брадичката ми зейва втора уста...
Не се бяхме уговаряли за плана, но той провървя идеално.
Гласът на Желязкова постепенно започна да става по-изплашен и гръмогласен, но сякаш си отиваше... Отиваше някъде далеч от мен. Към страната на Чуместите Плъхове.
Въображаемият Джордж Старк сякаш държеше мъртвата ми ръка с бръснача, а аз си въобразявах, че хвърча като джина от Аладин към свят, в който... Няма забвение.
И го намерих.