V

... продължение

Спас вече седеше в стаята за разпити. Знаеше защо е тук - беше чел в пресата за случилото се с момичетата. А вечерта бяха разговаряли. Беше въпрос на време да стигнат до него. Не беше арестуван и обвинен, все още. Дойде да съдейства и не очакваше адвокат.

-                           И така – започна, влизайки при него следовател Крумов – Как сте? – такъв беше стилът му: в началото се опитваше да предразположи жертвите, но постепенно го оплиташе, а ако не се получи, ставаше доста агресивен.

-                           Бил съм и по-добре – опита се да се пошегува Спас. Но сериозният поглед на ченгето го върна на място.

-                           Къде бяхте вечерта на 07 юни – петък, след 21 часа и какво правихте? Разкажете ми всичко, което си спомните.

-                           Бях в „Палмата” и се забавлявах...

-                           Сам?

-                           Не, с приятел... Останахме до около 04.00 часа и си тръгнахме – при тези думи Крумов го погледна доста изненадано: съвпадаше с часа, когато са си тръгнали и момичетата. „Защо го казва?  Защо дори не опита да излъже?”

-                           И какво направихте? Чух, че по-рано вечерта са ви отрязали в дискотеката. Решихте да си отмъстите ли?

-                           Да, отрязаха ни. – отговорите не спираха да изненадват следователя. – Искахме да ги сплашим. Изчакахме ги да излязат, но... тогава се появи колата...

-                           Каква кола?

-                           Черна, „Lexus GS 450h”. Интересувам се от коли, а тази не се среща често. Автомобилът като че ги следваше - не знаехме заедно ли са, или не и се скрихме, искахме да разберем... Честно казано, очаквахме да видим нещо по-така... ъ-ъ-ъ секс. Но тогава колата блъсна човек, един бездомник, а те видяха всичко... Бяха там. И ги натикаха на задната седалка... А тялото на блъснатия – в багажника...

-                           Защо не се обадихте да съобщите?

-                           Страхувахме се - видяха ни да говорим с тях и после ги намерихте убити...

-                           Продължете...

-                           Това е. Тръгнаха бързо нанякъде... И после четохме за случилото се.

Крумов беше объркан. Нямаше причина да не вярва на момчето. Но единствената му следа изчезваше. Предстоеше му да търси други мъже – предполагаемите извършители на зверството. Друга по-подходяща дума нямаше: изнасилени по най-бруталния начин; голяма част от вътрешните им органи – разкъсани; по телата им странни следи, приличащи на дърпани от куче... Потреперваше всеки път, когато си представеше снимките на намерените деца.

Но сега изникна нещо ново: причината за случилото се - вероятно това, че са станали свидетели на убийство. Отпадаха ли другите предположения? Нещата като че ли ставаха по-объркани. Крумов прегледа набързо доклада и вдигна поглед към присъстващия:

-                           Имахте ли сблъсък в дискотеката, преди или след това с жертвите? Физически сблъсък – уточни той.

-                           Не. Само разговаряхме. Не сме ги докосвали. Нито те нас.

-                           Бихте ли изчакали. Връщам се след минута.

Следователят излезе. Остави един лист на масата така, че Спас да го види и прочете. След това застана до колегите си от другата страна на огледалната стена и наблюдаваше. Следеше за реакции. Имаше разминаване в показанията и резултатите от разследването. Както и предполагаше, заподозреният започна да чете, след като се огледа плахо. Цветът на лицето му започна да се променя. Докато четеше написаното, разбра как се е „издънил”. Дланите му се изпотиха и той започна нервно да ги търка в дрехите си. Челото му също се измокри. Вратата се отвори и Крумов отново седна срещу Спас:

-                           Е, сетихте ли се още нещо? – погледът на следователя беше изпитателен – Притеснихте ли се? Ще  имате ли нещо против да вземем някои проби...

-                           Не... Да... Аз... Искам адвокат!

-                           Разбира се. Имате това право.

VІ

Докато чакаше адвоката си, Спас не беше сигурен какво трябва да прави: да даде ли проба, или не; и в двата случая губеше. „Ами ако поискат да видят одраното?!” – тази мисъл мина няколко пъти през главата му.  Но си оставаше така: без отговор. Погледна оставените снимки на момичетата - потрепери. „Възможно ли е да съм направил това?” – дори не се обърна да види. Беше изгубил контрол; и не само той.

-                           Е, ще дадете ли проба или не? – гласът на следователя прекъсна кошмара, в който Спас не очакваше да изпадне. „Отричай до последно!” – тези думи бяха отговорът:

-                           Не. Искам адвокат – почти машинално повтори той.

-                           Добре. Идва насам. Приятелят Ви, Радо, беше много отзивчив. И щедър: нае най-добрия и съответно най-скъпия адвокат. – Обвиняемият го погледна и терзанията, които допреди малко щяха да го накарат да се разплаче, бяха изчезнали. Погледът му блестеше с надежда.

-                           Добър ден, господа!  Добре ще е да не разпитвате клиента ми без мен – в стаята влезна мъж на около 40-45 години, средно висок, добре сложен и определено знаеше какво прави. Това му трябваше и на заподозрения.

„Поредният измъкнал се – мислеше си Крумов – Косвени доказателства; изчезнали... Липсващи документи... Този случай май няма решаване. Или има. Но някой упорито се старае да не се случи.” И все пак той нямаше да се откаже. Имаше още възможности и щеше да се възползва.

-                           Да! Слушам Ви – от другата страна нещо не беше наред – Ало... ало...

-                           Ало! Не Ви чувам... Връзката е лоша – непознат глас звучеше откъслечно

-                           Сега ще се преместя. Може би нямам обхват – Крумов приближи до прозореца  и направи нов опит да разговаря: - Сега чувате ли ме? Ало!

-                     Да! – отговорът беше категоричен, ясен и се чуваше идеално. Но следователят нямаше време да се изненада. В слушалката чу изстрел. След по-малко от секунда той се свлече по стената, оставяйки кървава диря...

КРАЙ

30.10.2009 г.

гр. Пловдив