Яна отвори очи и единственото нещо, което видя, беше белота. Белият таван сякаш я беше погълнал и се опитваше да я задуши с безкрайната си чистота. Яна беше оглеждала този таван цели три месеца и никога не беше забелязала дори и една малка черна точка. Тя мразеше белотата, мразеше и бялата булчинската рокля, с която щеше да се омъжи за Августин. Не понасяше бъдещия си съпруг, той я задушаваше. Не можеше да и предложи истинската любов, за която бе копняла цял живот, не можеше да и предложи любовта, която беше изпитала, когато беше в обятията на Явор.
Сега Яна се намираше в леглото на Августин, в неговата къща, вече беше част от неговия живот и скоро щеше да стане негова съпруга. Утрото щеше да я направи жена на човек, който не обича. Гласът на Августин разцепи тишината:
- Будна ли си вече? Едва 02:00 е.
- Не мога да заспя. - отсече Яна и се обърна на другата страна, опитвайки се да прекрати разговора.
- Вълнуваш ли се, Яна? Отговори ми честно. Скоро ще си моя съпруга, а дори не ми говориш.
- Безразлично ми е. Добре знаеш, че не искам да стана твоя съпруга. Правя го, за да доставя удоволствие както на моите, така и на твоите родители. - след тези свои думи Яна се обърна към  бъдещия си съпруг и продължи:
- Сега притежаваш живота ми, тялото ми, мислите ми... Би трябвало да си доволен. Съжалявам, но нямам какво друго да ти дам!
- Копнея да притежавам сърцето ти, Яна. Няма нещо, което бих ти отказал, няма нещо, което не бих ти купил. Отвори сърцето си за мен - това ми е достатъчно. - каза Августин и прегърна жена си.  Притисна я силно до себе си и усети колко лудо бие сърцето ù, също така осъзна, че то не бие за него, колкото и силно да го желаеше той.