Беше шест часа, сутринта, неделя, 11-ти май преди доста години. В голямото фоайе на родилния дом бе пусто. Мая и съпругът й Ивайло чакаха от петнадесет минути да се появи доктор. Така им казаха на рецепцията, да чакат. Единадесети май беше датата, на която тя трябваше да роди според предвижданията на лекарите. Преди половин час беше получила признаци, от които можеше да се заключи, че раждането наистина ще стане на този ден и то съвсем скоро. Затова двамата бъдещи родители пристигнаха спешно в родилния дом. И сега чакаха. Не само във фоайето, но и по коридорите, които можеха да се видят от него не се мяркаше никакъв човек.

       – Не се притеснявай. – обърна се към бъдещия баща Мая. – Не може да няма дежурен екип в неделя. Бебетата се раждат и в неделя и през нощта…  когато им дойде времето.

     Той не отговори. Разбира се, че се притесняваше. Знаеше, че и тя се притеснява, затова бърбореше общи лафове. Къде бяха тия доктори?

     След малко по стълбите от първия етаж зашляпа с огромните си чехли някаква санитарка, натоварена с куп чаршафи.

      – Добро утро! – завтече се към нея Мая. – Къде е дежурният лекар? Преди половин час ми изтекоха водите и с мъжа ми дойдохме по спешност. Всеки момент може да родя... И да не вземе да стане тук преди да са ме приели… Не, че се притеснявам, но...

      – Спокойно, бе момиче! Като те гледам така, не си зараждала още. В ляво, по коридора. Третата врата. Е-е-е там. Първо да те приемат в Приемното, да ти дадат нощница, да се изкъпеш... банята е задължителна. Пък, чак тогава в Родилното. Има си ред. Не е току-така.

       Тя се върна при съпруга си, който се разхождаше нервно из фоайето. Не искаше да говори за онова, което си мислеше в момента.

      – Ще ме приемат. – усмихна се насила Мая. – Изглеждаше по-спокойна от него, но само така изглеждаше. –  Можеш да тръгваш. Ще родя лесно, не се притеснявай. Раждане  – като раждане. Естествен процес, нали така?

     – Нали... И умната! Все пак, раждане. Ще се опитам да доведа Васо... доктор Василев. Нали се хвалеше, че главният му бил познат. Може нещо да помогне евентуално. Друго си е с връзки.

      – Дано не се налага. – Прегърнаха се. – Хайде, чао!

      – Стискам палци!

Такова беше правилото в онези години, почти към края на социалистическия реализъм: “Бъдещият баща – навън!” Това правило не беше записано никъде, но беше наложено от практиката като нещо съвсем нормално, защото родилка е само майката и бащата просто няма работа, така да се каже, в родилния дом. По силата на това правило бащата не можеше да прегърне нито новороденото си дете, нито съпругата си, която го е дарила с рожба. Не можеше да изживее истински щастието от встъпването си в бащинство.

    Няколко месеца по-късно, по волята на обстоятелствата Мая щеше да се озове в Париж. Там щеше да научи, че френските татковци можели да присъстват на раждането на своите деца и можели да посещават родилните домове от сутрин до вечер. Всеки ден. Без ограничение. Щеше да научи, че името на бебето се гравира върху гривна, която се поставя веднага след раждането му и така то става личност с факта на появата си. И не е номер еди-кой си: тридесет и трети или четиридесет и пети например, както това беше в нашите родилни домове тогава. Но в часовете на онази майска неделя, когато й предстоеше раждане, тя трябваше да приеме изолацията в родилния дом и забраната за свиждания, които дори в затворите бяха позволени. Не трябвало да се внасят инфекции от посетители, за да се опазели родилките и бебетата. Звучеше привидно убедително по тогавашните критерии.

    Тя изпрати с поглед съпруга си. Обърна се и закрачи към приемното на болницата.

* * *

    В Приемното се появи друга санитарка, която обясни, че се налагало родилката да свали всичките си дрехи, за да не се внасяли инфекции и че имала право само на лични чехли, ако си ги носела от къщи и на бархетна нощница, която й се давала от родилния дом за времето по престоя.

     – Ами, бельо ? – погледна я умолително Мая.

     – Ама ти за пръв път ли влизаш в родилен дом, бе момиче?

     Санитарката взе дрехите на Мая и ги понесе на някъде.

    След малко вратата се отвори и в Приемното влезе жена, на около петдесет години в бяла лекарска униформа. Беше елегантно слаба с добре оформена прическа, фиксирана с лак за коса, подчертани скули и властен поглед. Пълен с надменност. Гледаше така, сякаш пред нея стои не пациент, а някакъв човешки материал, от който тя, ако поиска, би могла да направи човек. Въпрос на желание. Жената седна зад малкото бюро, без да поздрави и посочи на Мая стола пред бюрото, без да произнася дума. Извади някакви книжа и затърси нещо в чекмеджето, може би химикалка. Маникюрът й беше перфектен. Ноктите – лакирани в бледо розово. “Каква хубава ръка!” – възхити се на ум Мая, въпреки недружелюбното поведение на докторката.

   – Трябва да запиша някои неща и да ви прегледам – проговори най-сетне и пристъпи към работата си жената в бяло. – Името Ви?

   – Мая Георгиева.

   – Какво и къде работите?

   – Юрист в Аптечно управление.

   – А-а, значи сме почти колеги.

   – Доколкото служим на здравеопазването.

    – На колко години сте? Вдигнете нощницата да Ви прегледам.

    Докато докторката поставяше длани върху корема й, Мая си мислеше за бебето. Дали и то изживяваше напрежение по предстоящото си раждане.

     – Не ми отговорихте на колко години сте. Но очевидно не сте на двайсет, нали?

     – Не, не съм. Усмихна се Мая. – На трийсет съм.

     – Това второ раждане ли Ви е?

     – Не, първо.

     – Първо?

     – Да. Първо.

     – Защо, толкова късно? Имахте ли проблеми със забременяването?

Мая се опита да премълчи отговора. Какво значение можеше да има лесното или трудно забременяване, след като беше тук, за да роди.

      – За нас това е от особено значение.

      –  Не. Нямах проблем.

      – Наистина ли? – усмихна се с недоверие докторката. – От колко години сте омъжена?

      –  От две.

      –  И чак сега забременяхте?

      – Ами-и... ползвах контрацептивни средства.

     –  Жените, които могат да забременеят – забременяват със или без контрацептивни средства.

       Рязка конвулсия на вина проряза диафрагмата й. Бебето се размърда. Тази докторка се опитваше да я обвини в късно и трудно забременяване. И Мая изглежда наистина се почувства виновна, затова че беше решила да роди първото си дете на тридесет години. Другите хора, правеха това по-рано, а тя? Доводът за предпазните мерки по време на брачния й живот бе прозвучал като лъжа. А всъщност нещата си бяха точно такива. Но какво искаше от нея тази жена в бяло? С ледено сините си очи и смразяващата си дикция можеше да бъде идеален следовател: “Сигурно е фригидна. Или няма деца…Във всеки случай нещо не й е наред.” – реши в мислите си Мая, търсейки обяснение за поведението на докторката, от което да се почувства по-добре.

     След няколко дни в родилния дом до Мая щяха да достигнат слухове, че доктор Пенчева цели пет години не могла да има деца, но когато на шестата забременяла, родила детето си по нормален начин. Въпреки че като доктор можела да си уреди секцио. Било много тежко и мъчително раждане, но тя се гордеела с това, защото така трябвало да се ражда. Истински! За да го запомниш за цял живот.

      –Така-а. Да запиша данните. – Върна се на бюрото инспекторката в бяла униформа.

      Приличаше й на някого тази жена, но на кого?

      – За кога Ви беше определен термина?

      – За днес.

На сестра Рачид й приличаше тази жена. Сестра Рачид от “Полет над кукувиче гнездо”. Само че тази беше докторка.

      – Та, Вие сте си точно на термин! – възкликна докторката. – Ще родите на датата, която лекарите са Ви определили!

      Мая се зарадва, въпреки че възклицанието се отнасяше повече за лекарите, отколкото за нея – самата. Руменина нахлу в пребледнялото й лице. Най-после доктор Рачид я беше похвалила по някакъв, макар и твърде косвен начин. Беше приела, че все пак имаше нещо нормално и в нейната анамнеза.

     – Ще се качите в Родилното след като минете през банята. – заключи доктор Рачид, без да вдига глава от документацията върху бюрото.

   След банята най-сетне Мая беше заведена в Родилното отделение и настанена на легло. На съседното имаше друго момиче, което също чакаше да роди. Стаята беше мрачна, с излющена мазилка, подът – захабен, прозорците – мръсни. Мая се опита да мисли за нещо хубаво, въпреки всичко. Нали беше тук, за да роди първата си рожба и да стане майка. През един открехнат прозорец надничаха клоните на младо дръвче. Зелени, свежи... и свободни.

      – Колко време ще ни държат тук, знаете ли? – обърна се към момичето от съседното легло Мая.

       – След като родим ли?

       – Не, преди това.

       – Колкото се наложи. Така ми казаха.

      Измина много време в тишина и очакване преди да ги отведат в друга стая, където ги сложиха на системи. Въпреки дългото чакане изглежда всичко си вървеше по реда. Изведнъж болките, с които Мая беше свикнала вече започнаха да се усилват. Контракциите зачестиха. Тя стисна зъби, напрегна мускулите си и се опита да овладее тремура на цялото си тяло. Виеше й се свят. От вечерта не беше хапвала нищо, а сега наливаха вените й с лекарства, от които й се повръщаше. Как ли се чувстваше бебето в този момент? Беше чела, че тежкото раждане оставяло отпечатък върху психиката на човека за цял живот. Не искаше раждането на нейното бебе да е тежко. Искаше й се да е нормално. А, ето това беше думичката нормално, а не с разните му ненормални способи: секцио, вакуум, форцепс...Ужас! През цялата бременност се беше занимавала с гимнастика, за да може да роди лесно и нормално. Не беше проблем, защото беше бивша спортистка. Живееше наблизо до родилния дом и понякога през лятото, когато прозорците му бяха отворени се чуваха крясъците на родилките. Бяха смразяващи. Мая си представяше, че ги дерат на живо. Сега съвсем осезаемо започваше да ги разбира. Спомни си за една нейна позната, на която свекър й беше дипломат. Тя твърдеше, че нищо не била разбрала от раждане, защото раждала в Правителствена болница. Медицинският персонал бил много любезен и освен това й давали обезболяващи западняшки лекарства.

* * *

      Вратата се отвори рязко и до леглото на Мая застана делово белокос лекар, за който се разбра, че бил шефът на отделението.

      – Ще туширам! – надвеси се над леглото й.– Колко на колко беше разкритието й?

      – Еди-колко си. – отговори му докторката, която се занимаваше с Мая преди да влезе белокосия.

       – Добре. – заключи сърдито доктора,

     – Доктор Страшилов, моля Ви, погледнете само каква графика прави тази родилка. Погледнете монитора! Графиката е като на двадесет и пет годишно момиче. Дори повиках д-р Петрова и тя да види.

      – А родилката всъщност на колко е?

      – Ами-и... на тридесет, но нали Ви казах, че всичко върви много добре.

      – Това първо раждане ли е?

      – Първо, но няма да има проблем, както Ви казах...

    Все още Мая не можеше да схване какво става, но усещаше някаква необяснима симпатия към тази жена, която се опитваше да предотврати още неизказаното от доктора намерение за рязък обрат в хода на нещата.

       – Казахте ли й? – прекъсна обясненията й Страшилов.

      – Ако Вие решите, ще й кажем, но... Според мен раждането може да си бъде съвсем нормално и...

       – Е, хайде, де! Какво чакате? Има си правила. Изключения не приемам!

И тогава симпатичната докторка, може би единствения симпатичен човек от целия медицински персонал, седна до Мая и й каза:

       – Детето Ви страда. Имате много силна мускулатура. Сигурно сте спортистка и детето Ви се мъчи…

     – Да. Бивша спортистка съм. Но нали казахте, че всичко било много добре, какво се промени изведнъж?

     – Ами, вижте сега... Първото раждане на тридесет може само по себе си да създаде проблеми. Трябва да направим секцио.За по-сигурно. Трябва да направим секцио, иначе нищо не се знае. А и бебето ще се мъчи с Вашите мускули.

      “Пък аз си мислех, че благодарение на мускулите ще родя нормално. Хиляди пъти си бях представяла как бебето се появява и как го сгушвам в прегръдките си. А, сега изведнъж...“ – упрекна се в мислите си Мая.

        – Можете ли да станете? – погледна я умоляващо докторката.

        – Мога!

       Когато се изправи разбра, че й причернява.

       – Подкрепете жената, де! – подвикна докторът на колебаещите се сестри.

     Те я подхванаха под мишниците и я поведоха към операционната зала. Нямаше нареждане от доктора да я качат на носилка. Вероятно носилките бяха недостатъчни и се ползваха в по-тежки случаи. Слязоха по стълбите на цели два етажа и извървяха коридора на приземния етаж. Най-после се озоваха в огромна операционна зала.

            – Можете ли да се качите сама на операционната маса? – попита доктор Страшилов.

                  –  Мога.

Тя се покачи на масата и в същия момент тялото й се разтърси от силна контракция. Бебето напираше да излезе. „Значи може да си излезе само.“ – помисли си Мая. – Тази силна контракция накара лекарския екип да побърза. Беловласият хвърли върху родилката зелен брезент и маркира мястото на предстоящата операция. За миг Мая сякаш се видя от страни не като жена, която очаква всеки момент да стане майка, а като мъртвец, когото подготвяха за погребение. Анестезиоложката нахлупи на лицето й нещо, което приличаше на противогазов апарат и попита:

– Как се казваш?

Докато изричаше името си потъна в безсъзнаваното пространство на операционната анестезия.

* * *

           – Имаш момче. Ето на ръката ти слагам един ластик като гривна с номер. Номер 33. Това е номера на бебето. – обясняваше някаква докторка на родилката.

Клепачите й тежаха. Виждаше твърде неясно, но разбираше, че се връща към реалността в родилния дом: „Защо 33? Не беше ли фатално това число? – упоеният й мозък сглоби тази мисъл. “

– Бебето също има на ръката си ластик с този номер. – продължаваше обясненията си докторката. 

          – Защо е тая номерация? – чу гласа си най-после Мая. – Като на бройлери. – Самата тя се учуди от грубия си тон. Дали беше от упойката, дали от отчаяние, но изглежда, че всичката й налична любезност я беше напуснала.

            Докторката не каза нищо. Картините отпреди момента на операцията започнаха да се събират една по една като тухли на разпаднала се сграда, по която беше започнала бавна реставрация. Изведнъж се сети, че съпругът й не знаеше нищо за развитието на нещата. Нямаше как да знае, че е оперирана и че е родила. Малко преди операцията Мая беше попитала дали съпругът й ще бъде уведомен. Все пак,  той имаше право да знае как  и кога ще се роди детето му. Една от докторките от екипа й беше отговорила троснато, че на вратата на болницата ще има съобщение за всички родилки, които са родили през този ден. И това беше някакво правило. Бащата на новороденото щеше да научи за събитието на раждането от бележка, закачена на вратата на родилния дом.

     Светлината, която проникваше през прозорците беше вече следобедна. Какво ли правеше бебето й? Какво ли правеше баща му? Дали не беше катастрофирал на път за дома на Васо, неговия приятел, доктора? Нищо не можеше да се разбере. От никого. (Тогава нямаше мобилни телефони.) Мая не знаеше дори как изглежда бебето. Нейното бебе! Имаше ли си всичко? Хубаво ли е? Господи? Ето, така, никога не си бе представяла раждането на първата си рожба. Като съвкупност от наказания, които трябваше да бъдат изтърпявани едно след друго. В пълна изолация от света. Чувството й за самота и безнадеждност нарастваше. Внезапно усети вледеняващ студ. Втресе я.

     – Студено ми е. Студено ми е… – Завийте ме с нещо. –  Трепереше. Зъбите й тракаха. Никога не бе изпитвала такъв ужасяващ студ.

     – Спокойно бе, момиче! – вдигна глава от документацията, която попълваше на бюрото докторката. – Реакция от упойката. Нищо особено. Ще ти сложа една грейка.

     Мая се почувства малко по-добре. Опита се да се надигне, но силна болка я върна в първоначалното й положение.

      – За какво е тази торба с пясък върху корема ми?

      – Така трябва. – отсече докторката.

     Внезапно дишането на родилката започна да се затруднява, а от гърлото й заизлизаха неконтролируеми стонове.

      – Какво пъшкаш, бе момиче? Какво толкова има? – захвърли един от документите, към които се беше върнала докторката и се надвеси отново над Мая.

      – Къде е бебето ми? – опита се да се овладее Мая. – Искам да го видя!

     – Бебето е при всички останали бебета. В бебешкото отделение. Ще ти го дадат след три дни.

     – След три дни? Защо? Защо не веднага?

     – Заради операцията. С този шев на корема не можеш да ставаш, не можеш да сядаш. Как да ти го дадем?

     – Не може ли само да ми го покаже някой? За малко, поне!

     –Не.

     – Колко време ще остана тук?

    – Нали ти казах вече. Три денонощия. Още си в Операционната. След малко ще те преместим в Реанимационното. Там ще реанимираш. На четвъртия ден ще те качат при другите родилки и ще започнат да ти дават бебето.

     – А то добре ли е?

     – Предполагам.

    Преместиха я в Реанимационното. Там една сестра й обясни, че ако има нещо нередно може да натисне звънеца на стената до леглото й. Вратата на стаята беше широко отворена и всеки, който минаваше по коридора можеше да я види в това неудобно положение. Мая се опита да си представи как изглежда: сама в някакво отделение в приземието на родилния дом, със срязан корем, върху който тежеше торба с пясък, изложена на показ пред отворената врата и в пълна невъзможност да се движи. Картината й се видя отблъскваща. Струваше й се, че всичко това не се случва с нея. Трудно й беше да се примири с усещането, че не можеше да се зарадва истински, затова че от няколко часа вече беше майка.Но каква майка можеше да бъде след като дори не знаеше как изглежда бебето й. Все едно, че и го бяха откраднали. Така й се искаше да се поправят нещата по някакъв начин. Изведнъж да се яви някой, който да й каже: “Не, не си оперирана.Ти си роди по нормален начин. Ето, това е твоето бебе.” – И Мая да протегне ръце към бебето, да го сгуши до себе си и повече на никой да не позволи да се докосне до него. А в това време целия медицински персонал да й се извини. Един по един. От  белокосия доктор до санитарките: „Станала е грешка. Много съжаляваме. Детето се роди по нормален начин!“

       – Как се чувстваш? – спря се пред отворената врата някакво момиче в болнична нощница.

       – Реанимираш, както се казва. – отговори си момичето. – Знам какво е, мен и приятелката ми ще ни изписват вече. – тя посочи приятелката си, която се задаваше бавно по коридора.

          – Казаха ми, че трябва да реанимирам. А, какво всъщност правя – не знам. – опита се да се усмихне Мая.

        – Обаче, видя ли я само как се върти! Наляво-надясно! А е оперирана съвсем наскоро. – възхити се от Мая приятелката, която току-що се беше приближила до отворената врата.

И Мая се досети, че без самата да съзнава, вероятно благодарение на силната си мускулатура, макар и срязана, беше изпълнила нещо като следоперативни атракции. “До довечера трябва да се опитам да стана от леглото“ – обеща си мислено. – Трябваше да види бебето. Не можеше да чака цели три денонощия.

* * *

       Устните й съхнеха и имаха вкус на напукан гипс. Събра всички сили, надигна се първо на лакти, после хвана с една ръка облегалката на леглото и с другата потърси звънеца на стената. Беше поставен на най-неудобното място, което можеше да бъде измислено – почти зад облегалката на леглото. Натисна веднъж. Изчака. Никой не се появи. Пак натисна – пак никой. Дощя й се да изкърти звънеца заедно с жиците му. Място за инквизиция ли беше това? Натисна отново и реши да не спира, докато не се появи някой от медицинския персонал. Най-после на прага на вратата застана някаква сестра. С руси букли, силен грим и ръце в джобовете.

        – Какво има?

        – Искам вода.

        – Не може.

        – Много Ви моля! Мъничко! Ще умра от жажда.

        – Само Ви се струва. Никой още не е умрял в тази болница. Вода не мога да Ви дам. Ще повърнете. Ще направите някоя беля. И после… ние ще отговаряме. – Тя се завъртя на токовете си и изчезна.

         Доплака й се от обида и унижение. Какви „сестри“ бяха тези жени? Почувства се напълно безпомощна. Не знаеше как да предизвика съчувствие у това красиво бездушие в бяла униформа.

        – Всичко, което мога да Ви дам е влажна марля… – На вратата беше застанала отново русата сестра. –  Ето. Напоих я добре. Подръжте я на устните си. Облекчава.

         Мая допря марлята до напуканите си жадни устни. После се опита да направи дъвка от нея, за да предизвика слюноотделяне. Натисна отново звънеца. Този път сестрата с русите букли се появи значително по-бързо.

       – Ама Вие много звъните. Какво е това? Не можем само с Вас да се занимаваме. Какво има пак?

          – Ако може още веднъж да навлажните марлята?

       – Това е за последен път. Прекалявате! – Все пак й говореше на “Вие” и беше услужлива по неин си начин. Когато и за втори път получи животоспасяващата навлажнена марля, в стаята влезе беловласия доктор, който бе извършил операцията. Мая си помисли, че са го повикали да й се скара, затова че много звъни и нарушава реда в болницата. Подготви се за самоотбрана.

         – Как се чувствате като майка? – усмихна се доктор Страшилов най-неочаквано. – Бръкна в джоба си и извади някаква визитна картичка. – Колегата Василев се интересуваше от Вас. Помоли ме да Ви предам това. – На гърба на визитката на д-р Васил Василев с химикалка беше написано: “Честито, Мая!“

          – Благодаря Ви, доктор Страшилов.

        – За нищо. Надявам се, че сте добре. Нашата болница е с най-добро реноме в цяла София. 

          – Как е бебето?

– Чудесно момиченце е. Операцията беше сполучлива.

– На мен ми казаха, че е момче.

– Всъщност да. Момче е. След Вашата операция извадихме пак със секцио едно момиченце и затова... За мен е важно...

            – Кога ще го видя?

            – Ами като не се брои днешния... след два дни.

            – Не може ли по-рано? Чувствам се толкова добре! Нищо ми няма.

          – Еее, два дни са. Не са двадесет. Вие сте мъжка майка, а те издържат на всичко. Хайде, всичко добро! Обаждайте се.

         Докторът излезе. Вратата остана отворена. По този начин персоналът държеше болните под око. Отворената врата заместваше монитора на модерните болнични зали, които Мая беше виждала само на филми. Значи все пак съпругът й беше довел доктор Василев и може би благодарение на него бе успял да научи за раждането преди списъкът за деня да бъде закачен на вратата на сградата. Това изглеждаше като истински добра новина.

* * *

         Вечерта настъпваше. През открехнатия прозорец прозираше небето, по което вече блещукаха звезди. Полъхваше свеж, извънболничен въздух. В далечината белееше силуета на сградата, в която беше нейния дом. А тук – всичко наподобяваше на затвор. Тихи, безсилни сълзи погалиха бузите й. Не беше прилично да се плаче от отчаяние в деня, в който Господ й бе дарил щастието да стане майка. Но това ли беше божественото тайнство на майчинството? Това ли беше величествената радост да си майка? И тя реши, че трябва час по-скоро да се спаси от Реанимацията. Не можеше да чака цели три денонощия, отделена от бебето, което дори не бе зърнала. Не искаше да се остави просто така, безропотно и примиренчески на бездушието на медицинския персонал и неговия невъзможен ред. Трябваше да го наруши. Не. Да го разруши! Трябваше да види детето си. То сигурно вече имаше усещане, че е изоставено от майка си. Тези мисли и дадоха мощен приток на сила и Мая се опита да седне в леглото. Болката от срязаната коремна мускулатура беше възпираща, но тя знаеше, че може да я потисне. Случвало й се беше на спортно състезание да печели медал въпреки разтегнато сухожилие или друга сериозна травма. Адреналинът от желанието за достойно представяне блокира болките от всякакви травми. Всеки спортист го знае. На втория опит успя. Седна в леглото и се потупа по рамото: „Ето, това е! Можеш!“ – После много бавно се изправи и застана до леглото. Виеше й се свят. Направи няколко плахи стъпки. Спря да почине. Миг, два... направи още няколко вече много по-уверени стъпки, а след това... цяла обиколка на леглото: ”Утре ще мога да тичам. Само по-скоро да дойде утрото!” –  Трябваше да смае лекарите и да ги принуди да я преместят в отделението за “нормалните” въпреки установените правила. Как ли изглеждаше бебето? Щеше ли да я познае?

* * *

         Когато прозорците пропуснаха първите слънчеви лъчи в болничната стая, те завариха Мая да крачи от единия до другия й край. В осем часа тя излезе в коридора. Имаше вид на човек, на когото не му пука от нищо и който е готов на всичко. Изобщо не отразяваше учудените лица на персонала. Крачеше. Някои от лицата загрижено се питаха тази луда ли е, каква е... и че трябвало да се вземат някакви мерки. Но никой не я заговаряше. Около десет една сестра я заведе в кабинета на завеждащия отделението. Той я посрещна с думите „Ти ли си тая, за която се разказват митове и легенди?“. Прегледа я и каза, че ще вземе да я изгони, за да не се разхожда повече из коридорите на Реанимационното, все едно че се намира в парка. Очевидно била рядък случай.

          Така Мая заслужи да бъде освободена предсрочно от Реанимацията и най-после да види бебето си .

* * *

            – Мога ли да си взема бебето? – опита се да бъде любезна, когато влезе в кабинета на дежурния лекар в отделението на нормалните.

             – Ние не знаем кое е Вашето бебе! – беше доктор Рачид.

             – Тридесет и трети – изрече по устав Мая.

            – Тридесет и трети? Дайте да погледна какво имате на ръката си. Така-а... Сега ще Ви го донесат. – Тя вдигна телефонната слушалка и разпореди на някого да донесе тридесет и трети в кабинета й.

            – О-о-о! Ама, това сте Вие? Юристката на аптеките. – възкликна доктор Рачид, след като затвори телефона. – Не Ви познах веднага. Значи…секцио? Така ли?

– Да. – отговори Мая.

– Значи, не успяхте по нормален начин?

– Не успях. – съгласи се Мая. – Нямаше никакъв смисъл да спори затова кое е нормално и кое – не. Докторката очевидно искаше да се почувства победител в някакво нейно си състезание, а Мая не изпитваше вече омразата, която я беше връхлетяла при първата им среща. Тогава беше неосъзната, защитна реакция срещу неочакваната агресивност на медицински специалист. Сега, по-скоро й беше мъчно за бедната доктор Рачид. Да упражнява толкова хуманна професия и да мрази хората... Сигурно не й беше лесно. Вътрешно в себе си Мая знаеше, че е успяла. И това беше по-важно, наистина. Беше успяла да накара ръководството на болницата да се откаже от сътворения от него антиред и благодарение на това в следващите минути най-после щеше да види бебето си. Вярата в силата, която не се усъмни, че има и непримиримостта й с бездушието бяха подействали като противоотрова срещу стерилността на човечност в родилния дом. Помогни си сам, въпреки безнадеждността на обстоятелствата и тогава... не е сигурно разбира се, но може и Господ да ти помогне, както сме чували да се казва, от самото ни раждане. Защото е по-вероятно Господ да обича непримиримите, вместо онези, които безропотно се оставят на бездушието да ги погълне и асимилира.

         – Това е Тридесет и трети, доктор... – съобщаваше някаква сестра, която носеше разплакано бебе.

        –  Това е Краси. – прекъсна я Мая и протегна ръце, за да поеме бебето си в прегръдка.