Forever*
Елиз наведе тъжно глава. Тежките ù руси къдри безредно се разпиляха по бледите рамене.
- Не искам нищо друго. Само да разкажа историята. Виждаш, аз умирам, времето ми изтича. Трябва да разкажа историята.
По онова време аз не я разбирах. Мислех, че е полудяла от болките си и от лекарствата, които взимаше, за да ги успокои.
Когато ме повика при нея, не знаех какво да отговоря. Страхувах се от нея. От ледения блясък в очите ù. Бих я нарекъл красива, личеше ù, че е била, преди да се разпилее и преди нелечимата болест да я повали на легло и да изпие силите ù. Беше мършава, уморена, бледа. Лицето ù беше добило землист цвят, предполагам от недоспиване. Цялата ù фигура приличаше повече на сянка, отколкото на човешко същество. Само студеният огън в очите ù показваше неутолима жажда за живот и несломима воля. Помня, че се запитах какво е преживяла тази жена, за да стане такава. Помня, че не бях сигурен дали искам да знам отговора.
- Не се страхувай от мен. - каза ми Елиз и се усмихна с тиха, замечтана усмивка. – Не бива да се страхуваш. Аз вече нищо никому не мога да навредя...
Тя посочи близкото канапе и сама се отпусна на едно от кожените кресла. Всичко в стаята ù говореше за разкош, който рязко контрастираше със собствената ù окаяност. Личеше ù, че дълго се е борила с мисълта, че ще умре. Дълго не е искала да я приеме и е продължавала да живее в някакъв свой измислен свят, за чието съществуване аз дори и не подозирах. Но нещо в нея ми напомняше за мен самия и за собствения ми страх от смъртта. За собствените ми борби с времето и пространството, за да остана млад завинаги. За собствения ми ужас от белите коси по слепоочията.
Тя изглеждаше съвсем изтощена. Мъничка, свита в огромното кресло... Но очите, очите... В тях се отразяваше цялата ù душа - горда, борбена, непримирима. Виждах, че не се е предала. Виждах, че продължава да воюва със самата себе си за правото да греши, за правото да мрази и обича, да живее, да лети. Дори в положението, в което се намираше, тя не искаше никой да я съжалява, никой да ù съчувства. Не искаше никой да се грижи за нея. Не разреши дори и на мен, дори когато ù станах близък. Дори когато аз бях единствената сродна душа, на която можеше да разкаже мъката си, която можеше да облекчи предсмъртната ù агония.
Да, тогава се страхувах от нея. Сравнявах я с някоя войнстваща Минерва или Диана. Подигравах се на болката ù, на това, че се е затворила сама в една бяла стая, далеч от целия свят. Казвах, че е не е със всичкия си. И всичко това, за да потисна страхопочитанието и ужаса, с които леденият поглед на тази съсипана жена смразяваше кръвта ми. Но тя не беше войнстваща, още по-малко луда. Тя беше просто една изгубена душа, която молеше да бъде спасена. Просто едно уплашено малко дете, което плачеше за една нежна ръка, която грижовно да избърше сълзите и да ù каже, че всичко ще бъде наред.
А очите, очите... остри, пронизващи, четящи сякаш в самото ти сърце, убийствено сини.
Устните ù се свиха в болезнена гримаса и прекъснаха потока от мисли и впечатления, на който се бях отдал. После лицето се проясни и аз видях отново безкрайната умора, изписана по всяка една от чертите ù, сега изсечени и изпити, а някога може би меки, женствени, копнеещи да бъдат докоснати. Запитах се дали не е имало някога някой, който да изсече с огън тези контури, запитах се дали нечий чудотворен дъжд не е потушил всички искри в сърцето ù. Тогава тя заговори, първо тихо, сякаш уплашена да не би да бъде чута, после гласът ù закрепна, извиси се, изпълни цялата стая. Тогава за първи път я видях такава, каквато е била преди болестта... и преди Него...
***
Предполагам, че трябва да започна от самото начало и да ти кажа каква бях преди да го срещна. Не съм сигурна, че мога да го направя. Истината е, че самата аз не помня каква бях. Не помня дали изобщо съм „била” преди него в някакъв смисъл. Помня страха. Страхувах се от всичко. Страхувах се от тъмното. Бях се свила в себе си и май пак преживявах някоя драматична раздяла. Мен обикновено до лудост ме болеше, когато обичам. Затова просто се бях примирила, но и самотата ме изгаряше. И от нея се страхувах. Тогава още нямах музиката, поне не така силно, както я имам сега. Нито пък изобщо знаех коя съм. Нямах си и бегла представа какво искам от живота и дали искам нещо изобщо. О, да. Исках любов. И бях готова да дам всичко, което имам или познавам, за да я получа. Както вече казах - бях глупачка.
Всичко се случи прекалено бързо. Дори аз не осъзнах как в един момент му пишех глупости, а в следващия притисках молещото си тяло към неговото. От цялото ни запознанство с ясно съзнание, че не е било сън, помня само как го погледнах в сините очи (за това по-късно обичаше да спори с мен, че не са сини, а зелени) разбрах, че съм свършена. Каквото и да бях търсила, бях го намерила. Не го очаквах. Не го повярвах.
Наслаждавах се просто на ръцете, които ме галеха и на устните, които ме целуваха с дива алчност. Бях забравила приятелката ми, която беше също в стаята. Бях забравила дори да дишам. Единственото, което имах в главата си, беше името му. И убийствено красивата песен, която звучеше. Нашата песен.
“And the sound of silence
The faintly flaring candle light…”
Бях положително сигурна, че ще умра в тази прегръдка. Всичко в мен крещеше. Крещяха и устните ми... Безбройните въпроси, задавани години наред, вече нямаха нужда от отговори...
“Sometimes I wonder
What's the reason why
We long for someone to embrace ...”
Дивият танц на целувките му по тялото ми не спираше. И аз за първи път в живота си се почувствах жива, цяла, устремена. За първи път нямаше никакво значение от какво и колко ме е страх. Той щеше да ме спаси. И аз интуитивно знаех, че ще ме научи на всичко. Ще ме научи как да бъда като него. Толкова... задъхваща.
” Carry on - and I will forever
Longing drives bad memories away
And still I carry on and I will forever
When I see you smile
I dare to believe again…”
Не вярвах, че е възможно. Не вярвах, че го заслужавам. Той все пак беше там, в онова легло, превърнало се за секунди в цяла една Вселена. Приятелката ми беше на стола пред компютъра, а аз бях в ръцете му. Не, аз не бях в ръцете му. Аз бях в най-близкото кътче от Рая. Бях се приютила в собствената си любов към него. Бях се приютила в сърцето му. И всички рани за секунди зараснаха, докато той ми се усмихваше с една от онези неговите доволни усмивки, за които, спомняйки си, дори сега изтръпвам от желание. Да, още в онзи първи ден, още в онази първа секунда, разбрах, че това към него ще е завинаги. И не ме интересуваше какво ще ми коства, нито колко ще боли. Бях го чакала толкова много години, плакала толкова много пъти. Не, няма значение. Няма смисъл. Стени няма да ме спасят. Просто трябва да се отдам. Да, това беше в главата ми тогава. И се отдадох. До последната фибра от душата си...
” I tried to build a wall
And let nobody in
To be on my own
Without love and without pain…”
И стената беше разрушена за секунди. И аз пак летях, пак бях свободна, пак имах сърцето си. Пак гореше в мен пламък. Пак? Не. За първи път...
***
Тя вдигна очи към мен, все още отнесена, припяваща тихо куплетите на тяхната песен. Усмихна ми се. Беше съкрушително. Аз все още я смятах за луда, между другото. Но начинът, по който се озаряваха очите ù, когато говореше за онова време. Начинът, по който тихо замечтано се усмихваше, когато си спомняше. Май само там намираше някакви парченца щастие. Нещо, което аз не разбирах и може би никога нямаше да разбера. Не разбирах как е възможно едни толкова силни спомени за нещо, по което очевидно тя още тъгуваше, могат да ù дадат радост.
- Не се опитвай да го проумееш, Пол. - каза тя, сякаш прочела мислите ми. - Няма да успееш. За да го разбереш, трябва да си като мен. Трябва да си превърнал този единствен образ в свое убежище от студенината и грубостта на хората. Трябва толкова да се сраснеш с идеята за някого, че да забравиш собственото си име или какво си била, преди този човек да направи от живота ти магия. Не е лесно, Пол. Боли много повече, отколкото някога бих могла да ти обясня. Но да имаш нещо подобно - е, това вече е наистина приключение и си заслужава всичката мъка.
Погледнах я неодобрително.
- Мисля, че това, което ми казваш, си е чист мазохизъм, Елиз. Изглежда ми, че ти сама си се затворила в Ада...
- Да! О, ДА!!!! - прекъсна ме тя. - Аз се затворих в Ада и ти си нямаш представа колко си прав. Но... сега е прекалено късно. Аз съм прекалено уморена и колкото и да си мислиш, че съм луда и неуязвима... - тук тя се усмихна.
Имах странното чувство, че тази жена ми чете мислите. Беше меко казано плашещо.
-... мисля, че трябва да си вървиш.
- Да, разбира се. - отговорих неохотно.
Не исках да си тръгвам. Отчаянието, което ме заля, когато излязох от стаята, беше опустошаващо. И нямах идея от какво беше предизвикано...
*Artist: Edguy
Album: Hellfire Club
© Метафора Все права защищены