На всички, които имат свое

вълшебно място

“Деца, измислицата е истината в лъжата,

а истината в тази измислица е съвсем проста:

магията съществува.”

Стивън Кинг

Кристофър Робин растеше, растеше, растеше. Минаха много години. Той се ожени и му се роди син. Един ден синът му дойде при него и го попита:

- Татко, има ли вълшебства?

- Разбира се, че има. – Каза таткото, въпреки че сам не вярваше. Синът му се отдалечи щастлив, а Кристофър продължи да чете вестника си. Сега обаче не можеше да се съсредоточи. В съзнанието му все изникваше една полянка, на която не беше стъпвал от много години. И споменът за Мечо Пух, разбира се. Верният му приятел от детството. Тогава Кристофър реши да отиде отново на полянката и продължи да чете вестника си.

Следващата събота той си приготви сандвичи и дрехи, в случай, че завали, които сложи в раница и тръгна към гората. Когато стигна там обаче, малко се притесни. Всичко се беше променило. Кристофър започна  да се съмнява, че ще открие Вълшебната полянка.

Реши да опита и тръгна сред дърветата. Дълго се лута, но не откриваше познати следи. След около час огладня и реши да изяде един от сандвичите си. Седна на едно паднало дърво и започна да яде.

- Здравейте – каза някой. Кристофър се обърна и видя една жена, малко по-възрастна от него.

- Може ли да седна при вас? – попита тя.

Кристофър се помести, за да направи място. Жената седна и също извади сандвич. Нейният беше по-хубав от неговия и той малко съжали, че не помили жена си да го направи. Но тя щеше да го разпитва къде ще ходи, а не отиваше  на възрастта му да отвърне: “Да търся Вълшебната полянка.” Затова беше направил сандвича си сам и сега го ядеше, въпреки че беше сух и нескопосан.

- Да не би и вие да търсите вълшебно място? – попита жената. Кристофър Робин се учуди и каза:

- Да. Но не мога да го намеря.

- Аз също. Имам чувството, че вече обиколих три пъти гората. Тук съм от сутринта и краката ми се израниха.

- От сутринта? – удиви се Кристофър, който търсеше от малко повече от час. – И не сте открила нищо?

Жената поклати глава и попита:

- Когато приключим с обяда, искате ли да търсим заедно?

- Разбира се. Ще е много по-приятно, отколкото да обикалям сам.

Те се наядоха и тръгнаха. Определено беше по-забавно, но в никакъв случай по-плодотворно.

- Отказвам се. – извика жената и седна в тревата да плаче. Кристофър Робин също седна и се замисли.

- За какво мислите? – погледна го жената с мокри бузи.

- За Нищо. – Отвърна той.

- Как така за нищо?

- Ей така, за Нищо. – и той наистина си мислеше за Нищо. Не му се отдаваше като Едно Време, но поне правеше Нещо като мислеше за Нищо. А това Нищо в мислите му беше слабо и неоформено, но колкото повече мислеше за него, толкова повече то се оформяше като Едно Добре Оформено Нищо.

- Ама... – започна жената.

- Тихо – каза Кристофър Робин малко по-силно и по-рязко отколкото искаше, но така е като досега си мислил за Нищо. – Чувам нещо.

И наистина чуваше. Ръмжащият глас на Тигъра, пискливият смях на Прасчо и разбира се, гласът на Пух.

- Насам – извика Кристофър Робин и хвана жената за ръката. Започна да я тегли към гласа.

- Нищо не чувам – каза тя.

- Няма значение, нали аз чувам.

И след по малко от 43 секунди вече бяха на Вълшебната полянка.

Всички бяха там. Явно имаха някакво съвещание. Бухалът и Заю им обясняваха нещо, а те слушаха внимателно. Освен Тигър и Ру, копито тичаха наоколо и Мечо Пух, който се беше облегнал на Ийори (той не изгаряше от щастие, както се досещате). Мечо Пух или спеше, или съчиняваше песен, а може би, Кристофър Робин погледна часовника си (беше спрял на 11 часа), се беше заслушал в гласа на гърнетата в долапа.

- Това е мястото – каза той.

- Да, това е – каза жената.

Тогава Мечо Пух отвори очи, позна Кристофър Робин и се затича към него с малките си крачета.

Кристофър също щеше да се затича, но се сети за жената. Обърна се и каза:

- Аз ще трябва да тръгвам. Обаче ние така и не се запознахме. Аз съм Кристофър Робин.

- Аз съм Уенди. – Каза тя. Стиснаха си ръцете и всеки пое към своето Вълшебно място.

16.04.2008

НРО