По повърхността на сребърното езеро игриво се преплитали слънчевите лъчи. От дълбините му загадъчно ехтяла тишината, притихнала в съвършената гладка повърхност. Тихо и бавно покривала спокойствието с тази пленителна мелодия, която се изтръгвала от самото сърце на тайнствената вода. Вятърът много нежно галел всичко наоколо. Дърветата шумолели от ласките му в див екстаз и пригласяли на тишината, като създавали приказно звучене на песента, която природата изливала като вокалист на хор от безчет скрити певци. Всеки се опитвал да даде своя принос в хармонията на този светъл ден.

                Ефросина се приготвила за среща с неизвестността. Наметнала синьото си наметало и покрила русите си коси с обемистата синя качулка. Така скрита от света, тя се отправила към езерото. Слънчевите лъчи крадешком докосвали лицето ù и я дарявали с целувки. Краката ù бързо я отвели по тясната пътечка. Горската прелест разтворила обятията си, за да може тя да потъне в нея и да открие себе си в най-затънтените ù места. От дълго време Ефросина се опитвала да се покаже на света, но за съжаление никой не я забелязвал. Това я натъжавало много и затова вече ходела със синьо наметало, за да се слива с небето, с морето, да бъде синя, невидима и сама.   

                 Стигнала езерото. На брега било спокойно. Ефросина събула обувките си и краката ù потънали в топлия пясък. Върху един камък успяла да се настани и се отпуснала загледана в изящните очертания на широкото езеро. Жабите се надпявали с недодяланите си гласове, щурците свирели в една объркваща смесица от причудливи звуци. Птиците и те чуруликали, всяка по своему в мелодията на тишината. Ефросина се заслушала. В главата ù се разливали различните звуци и същевременно сътворявали прекрасна мелодия - несравнима, неописуема. Тя си помислила : ”Нима това е тишината... тишината звучи... Нима тишината е толкова звучна?!”. В този миг Ефросина  притаила дъх и чула звука на тишината. Това я накарало да се замечтае. Представила си, че е Тишина, точно каквато си е тя самата, със синьо наметало, със синя качулка и съвсем безмълвна. Искала да говори, но не можела, устните ù само се отваряли, но не издавали нито звук. Решила, че наистина е тишина и затова никой не я забелязвал. Но в главата ù звучала много нежна мелодия, в смесица от шумолене на листа, крясъци на птици и животни, свистне на вятър и още много звуци, родени от природата. Тишината попивала в нея, полепвала по кожата ù, парела на очите ù, разтуптявала сърцето ù. Всички тези усещания Ефросина все по-трудно приемала и много дълбоко в душата ù постепенно се настанявала тъгата. Тя била прекрасна девойка, с очи сини като небесната синева и блестящи като слънцето, потопено в безкрайното небе. Косите ù били руси, разливащи се като златни дюни, а устните ù просто били червени и тръпнещи за нежни слова. Тялото ù било впечатляващо, фино изваяно, здраво, може би съвършено. Ефросина била прекрасна. Цялата нейна красота била обвита в синьото тайнство на синьото наметало, което станало напоследък неразделна част от нея. Така тишината, спокойствието и красотата се слели в едно цяло и се боядисали в синя загадъчност, която се изляла в самата Ефросина. Тя си седяла на брега на езерото и си мислела за чудноватите светлини, които трептели върху ситните вълни по повърхността му, докосвани от немирния вятър.

              Лотар препускал със своя жребец наблизо. Той бил господар на земите наоколо. Винаги имал работа и пътуване. Това го правело щастлив. Като човек на път, той бил винаги ангажиран и затрупан със задачи. Нямал време за почивка. Лотар бил изключително работлив мъж. Конят му препускал неуморно през пъстрите долини. Езерото носело хлад и Лотар дръпнал юздите, за да насочи коня си към свежата вода. Щом наближил, скочил пъргаво от седлото и потупал коня си.

  -      Ех, приятелю, мисля че се поизморихме. Трябва да се разхладим.

Езерото е чудно. Виж! – посочил Лотар към танцуващите слънчеви светлини по повърхността на езерото.

          Конят изпърхал и тропнал с копита. Лотар бавно пристъпил към брега. Обзело го спокойствие, което го накарало да се почувства лек и преливащ от светлина. Умората бавно го напускала и тялото му се наслаждавало на нежните милувки на вятъра и на прекрасните топли слънчеви лъчи. Той се усмихнал, доволен от получените ласки, и останал загледан в езерото, което се къпело в светлина.

           Ефросина много се смутила от неочакваната поява на непознатия мъж. Притаила дъх и потънала изцяло в наметалото си. Гласът на Лотар бил впечатляващ. Тембърът, начинът по който той разговарял с коня си, направо я поразило. Тя изпитала за миг неразбираемо удоволствие само от това, че някакъв мъжки глас се вмъкнал в чудната мелодия на тишината. Това  придало на тишината друго магично звучене. Смесицата от природни звуци, съчетани с мъжкия глас, били невероятни. Ефросина се притеснила, защото усетила, че зад гърба ù се приближавал човек. Чувала стъпките му по затопления пясък. Чувала скърцането на ботушите му, трептенето на наметалото му, търкането на дрехите му. Усещала присъствието му, но не посмяла да се обърне. Не помръдвала от мястото си. Вече чувала и собственото си сърце, което ритмично блъскало в гърдите ù и имала чувството, че ще я издаде. Синьото наметало умело я покривало и тя се сливала със синята красота наоколо.  

        Лотар нямал търпение да се разхлади с прохладните води на езерото. Крачел тежко и с поглед поглъщал красотата на местността. Всичко му изглеждало ослепително синьо и спокойно. Приближил брега и спрял. Поел дълбоко въздух, сякаш искал да се пречисти, да се изпълни с вълшебство, което струяло от всяка частица въздух наоколо.  От гърдите му се изтръгнала блажена въздишка, която ранила тишината и проехтяла бавно и разтърсващо в обърканата смесица на загадъчни звуци, които я карали да звучи по свой собствен начин - неподправен, уникален, присъщ само за нея. Лотар приклекнал и се надвесил над гладката водна повърхност. Там той съзрял отражението на слънцето и се почувствал топъл и светъл като него. Върху устните му се изписала усмивка, която светнала с ослепителен блясък и дарила водната повърхност с радост.

       Всичко това се случвало толкова близо да Ефросина, че тя видяла всичко. От повърхността на езерото, като в огледало, се появило прекрасното лице на Лотар. В главата ù звучали топлите му думи, усещала тялото му, което с всяко свое движение ù подсказвало за своето присъствие. Тя била силно смутена и не издавала нито звук. Взирала се във водата и потъвала в светещия поглед на Лотар. Неговото отражение се оказало като слънчево зайче, което трептяло и святкало нетърпеливо, попило цялата слънчева светлина. За миг на нея ù се сторило, че вижда самото слънце, усмихнато и красиво, изпълнено с топлина и звук. Това я вцепенило и тя си помислила, че това, което ù се случва, не е истина, а някаква светла магия, която я поглъща и кара да се чувства щастлива и същевременно объркана и притеснена. Ефросина мълчала, потънала дълбоко в синьото си наметало, и попивала с очи всяко движение на човека до себе си, отразено във водите на езерото.

     Лотар загребал с шепи вода и я плиснал върху лицето си.

-         Да, прекрасно е… Това място е удивително. Водата е божествена.

Имах нужда от разхлаждане. Благодаря ти, Езеро,  за свежестта, за гледката, за нежната милувка на слънчевите лъчи, отразени в огледалната ти повърхност! – изрекъл той и се изправил доволно, вгледан в далечината, където ято диви патици спирали своя полет във водите на езерото. 

     За съжаление той не видял нищо друго освен синьото присъствие на тишината, преплетена с природните дадености на местността. Младата девойка останала невидима за него, скрита под синьото наметало, което я сливало със синята картина наоколо. Лотар се полюбувал на гледката и се върнал обратно при коня си. Стъпките и думите му бавно отекнали и се изгубили в звука на тишината. Ефросина останала неподвижна дълго време.  Чували се само крясъците на дивите патици, които вече доплували до брега. Те също не я видели и доста смело се приближили към нея. Трополенето от копитата на коня също изчезнало по посока, незнайна за нея. Тя не можела да се обърне, нито да каже нещо каквото и да е. Била сама и невидима. Това от дълго време я натъжавало, но сега направо я разтрепервало от болка.

„Той не ме видя?! Нима съм наистина Тишина?! Нима съм невидима… „ – помислила си тя и в очите ù набъбнали едри сълзи. Огледала се в огледалното езеро. В миг вятърът погалил повърхността му и нейното отражение се размазало. Един плътен облак скрил слънцето и водата потъмняла. Ефросина изтръпнала от страх, защото в езерото видяла този път отражението на големия тъмен облак. По повърхността на водата започнали да се забиват тежки капки дъжд. От очите на Ефросина се отронили онези сълзи, които се били налели с тъга, и потънали в езерото. От този миг тя заплакала и нищо не можело да я успокои. От очите ù се леели сини сълзи, които боядисвали всичко със синя тъга. Тя станала много тъжна и самотна. Мисълта за една прекрасна гледка и усещане за мъж, когото не познава, но била видяла отражението му, я карала да плаче. Без да осъзнава, Ефросина се влюбила в Лотар и затова сълзите ù не спрели да се изливат от очите ù, които запечатили с много любов неговия образ.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...