Звярът в красавицата (Дневникът на една умираща надежда) - Част 2

Звярът в красавицата

(Дневникът на една умираща надежда)

- Част 2 -

http://www.vbox7.com/play:9c8c7788

Порязвал ли си се някога на стъкло?

Ако си, значи знаеш как мястото първо побелява за няколко секунди, а после разрезът се изпълва с кръв, която потича надолу, разцъфвайки в алената си хубост...

Така кървя и аз... отвътре... Не помня откога. Просто толкова отдавна съм на прага на безразличието между живота и смъртта... Седя на ръба на пропастта и невъзмутимо клатя крака...

Седнах на една пейка и се разплаках...

Сама... А уж сред много хора... Всички профучаваха край мен – всеки потънал в дълбините на своята самота.

Нямам вече сили. Не мога вечно да съм Дон Кихот. Не мога повече да се боря с вятърните мелници...

Не мога повече да се боря с лудостта ù... А не мога и да стоя безучастна и просто да се примиря...

Хора минават... всеки забързан в собственото си сиво ежедневие... Не могат да се откъснат дори за миг от него, дори сили не могат да намерят вътре в себе си, за да погледнат встрани. А може би истинският живот е някъде извън нас?...

Те имат време да го разберат, поне повечето от тях... А моето време изтича. Почти чувам как часовникът неумолимо тиктака...

Те имат време, а не искат да се възползват, за Бога! Всеки е кацнал на своята си малка планета, някъде там в друга галактика. И за съжаление, си мисли, че е най-важният...

Теб ли съм виждала във всеки друг по пътя си?

А ти мен ли си търсил досега?... Да, мен – с всичките ми копнежи и мечти, с демоните ми, със сълзите, които съм изплакала за другите и теб, с гърчовете на душевна и физическа болка в ледените ми самотни нощи...

Студени кървави сълзи закапват от очите ми и се ронят тежко в прахта като парчета изстинала лава... за кой ли път... Вече и в тях не намирам облекчение... дори не искам да плача...

Няма кой да ги събере...

А пепелта е подгизнала от кръв.

Кръв, която капе направо от сърцето ми. Опитвам се да запуша зейналите пролуки, но с всеки допир до тях се отваря нова рана... Не ме докосвай, защото адски боли... отвътре...

Или пък... сграбчи ме в прегръдките си с все сили... Не ме пускай, притисни ме до сърцето си...

Убий ме... нежно... Или ми дай да пия жива вода и ме спаси окончателно от демоните в мен...

Звярът в мен още проговаря понякога... А толкова старателно се крие от хората... Той бяга от тях... и те от него... Страх ги е. Непознатото и странното плаши. И точно поради тази причина бива заклеймявано като лошо...

Колко ли други се опитваха да убият звяра... но вместо това нараняваха красавицата...

Ако се вгледаш, ще видиш, че белезите по сърцето ù още си личат...