" …Тя умира в бедност. По странна
случайност нейният ковчег
се разминава с паметника
на Пушкин, който докарват във Москва"
От една стара енциклопедия


Тя будувала дълго в дървената къща,
Сякаш сянка която пиано прегръща
пеела романса за мига прекрасен,
с труден дъх и глас отпаднало неясен.
Но честно казано, за мига прекрасен
нямало тъга –битът и бил ужасен,
във селцето глухо , както всички бедни
черен хляб купувала, с грошовете медни.

Боже мой, та мигът е толкова далечен
дори да е бил- забравен е отдавна вече:
Как в блясъка снежен, по лунна пътека
тя при него отива – цяла в трепет и нега
Как в обятия жарки, в мълчаливите нощи
той целувал очите и желаел я още…
На гърдите заспивал след играта любовна…
това е забравила, Анна Петровна.
А после… смъртта взела тялото сухо,
и светлата слава, и светската клюка
отстъпили кротко пред тази кончина
и думи смирени повтаряли чинно:
“В блажено успение” ,”за прошка последна”
А нима е достъпно щастие земно…
но нищо не чувала в съня бездиханна
прекрасивата Керн , болярката-Анна.

Отслужили служба, панихида отпяли
катафалка скрибуцала в коловозите бяли
а зад нея се тътрели в снеговете навяти
десетина роднини, съседи, познати…
Не сановници знатни и хора по-първи
бързали пръст над гроба да хвърлят.

Да, но кончето в преспи затънало…
по Йордановден –всичко замръзнало…

Внезапно кочияшът, макар и трудно
отбил във дясно процесията скръбна
Понеже в Москва по призива народен
тогава се връщал и пътник особен.
Конете заудряли звънко земята
-припомняли нещо най-паметно, свято.
Януарското слънце пурпурно, ниско
засияло за нещо за всички ни близко.

И ето го него -от бронз сътворен.
Шапка свалил, загледан в студения ден.
Във плаща крилат, без мундира излишен
той стои , къдрав, смел – навярно пак пише..
Но е страшно висок –над небето кръжи,
смъртта не знае безсмъртието колко тежи.
и е страшно млад и страшно спокоен
Вгледайте се правнуци – точно, той е!

И така се срещнали за последен път
без ненужни спомени без сълзи и скръб
Безразсъден вятърът в порив скрит- неясен,
пак докоснал двамата с онзи миг прекрасен
и венчал ги страшно и венчал ги нежно
тленен прах -старицата с бронзовата вечност
Двамата любовници под небето тъжно
-рано се простили, срещнали се късно.

http://www.litera.ru/stixiya/authors/antokolskij/ej-davno-ne.html