223. Сватбен керван се разминава с нападение от апаши след реч на Исус

“На мястото, на което отиваме, аз ще говоря“, казва Господ, докато все повече дружината навлиза в поляни, които атакуват планината по трудни, каменисти, тесни пътища и се катерят и спускат, а хоризонти се скриват и появяват отново, докато стигат до дълбоко поле по стръмен склон, по който само козел се чувства удобно, както казва Петър, дружината се спира за почивка и похапват до пълноводен ручей. Други хора са разпръснати из ливадите и горичките и ядат като Исус и неговите хора. Ще да е предпочитано място за отдих, задето е на завет и с мека тревна растителност и вода. Има поклонници на път за Йерусалим, пътници, отправили се вероятно към р. Йордан, търговци на агнета, предназначени за Храма, овчари със стадата си. Някои пътуват с животински превоз, повечето са пеша. Пристига и сватбен керван, целият окичен за празненство. Злато блести под забрадката, увиваща годеницата, която е почти дете, придружават я две жени, по които блещукат гривни и огърлици, също и мъж, сигурно е сватът, и двама слуги. Пристигат на две магарета, целите в пискюли и звънци, и се настаняват в един ъгъл да се хранят, сякаш ги е страх да не би окото на присъстващите да опетни малката булка. Сватът, или какъвто е там роднина, застава да пази заплашително, докато жените ядат. Настъпва живо любопитство и ето, че с предпоставката да си искат малко сол, нож, капка оцет, все някой ходи при един или друг, за да разпитва дали знае коя е булката и накъде отива и все такива хубави неща… Име един, който действително знае откъде е накъде отива и с охота разказва, каквото знае, подтикван все повече да си отваря устата от един, който щедро му сипва вино. На моменти се изкарват на достояние и най-тайните детайли относно жениха и т.н. Така става ясно, че годеницата е дъщеря на богат търговец от гр. Яфо и че отива булка при сина на друг богат търговец от Йерусалим, и че годеникът я е изпреварил, за да украси сватбения дом непосредствено преди пристигането й, и че придружителят й − приятелят на годеницата, също е син на търговец, на Аврам − този, дето обработва диаманти и скъпоценни камъни, а годеникът е майстор златар, бащата на годеницата пък е търговец на вълна, плащове, завеси… Тъй като бъбривкото е близо до групата с апостолите, Тома чува и пита: „Да не е Натанаил на Леви годеникът?“  

„Тъкмо той е. Познаваш ли го?“

„Познавам добре баща му покрай разни сделки, по-малко добре Натанаил. Богата сватба, значи!“

„И булката е щастливка! И покрита със злато. Аврам, роднината на майката на годеницата и баща на приятеля на годеника си направи чест, а също и годеникът и баща му. Говори се, че съдържанието на тези сандъци се равнява на много златни таланта.“

„Наздраве!“, възкликва Петър и подсвирква. И добавя: „Отивам да видя дали главната стока отговаря на останалото,“ и става заедно с Тома, и обикалят около сватбената група, и хубавичко оглеждат трите жени ‒ купчина платове и забрадки, от които се открояват обсипаните с бижута ръце и китки и идват проблясъци от ушите и врата, и гледат перчещия се сват, който едва ли не ще отблъсква набег на пирати от девицата, толкова се пъчи. Поглежда лошо и двамата апостоли. Но Тома го моли да поздрави от името на Тома, наречен Дидим, Натанаил на Леви. И така се сприятеляват дотам, че, докато той разговаря, малката булка застава да й се налюбуват − изправя се тъй, че пада пелерината и забрадката й и тя се показва в цялото си телесно изящество и това на облеклото в идолската си пищност. Най-много да е петнайсетгодишна, а има едни хитри очи! Движи се лековато, въпреки неодобрението на придружаващите я жени, минава си плитките и ги оправя с помощта на изящни фиби, пристяга си препаската, инкрустирана със скъпоценности, развързва, маха и пак си обува сандалките като обувки, застегнати от златни закопчалки на крачетата, за да даде на показ великолепната си тъмна грива, хубавите си ръце и меките си рамена, тънкото си кръстче, добре оформените гръд и кълки, съвършеното краче и всички дрънчащи накити, отразяващи се на последните лъчи светлина на деня и на първите огньове. Петър и Тома се връщат.

Тома казва: „Хубава девойка е“.

„Съвършена надувка е. Ще да е хубава… но приятелят ти Натанаил скоро ще узнае, че има кой да му загрява леглото, докато той загрява златото, за да го обработва. Хубаво я е доверил булчицата!“, завършва Петър и сяда при другарите си.

„На мен не се понрави онзи, дето караше да се разприказва онзи друг балък там. Като узна, каквото му трябваше, хвана планината… Гадни места са тези. А времето е тъкмо за набези на главорези. Лунна нощ. Изморителна жега. Разлистени дървета. Хм! Не ми харесва това място“, негодува Вартоломей.

„Да си бяхме продължили по пътя.“

„А онзи тъпанар, дето разправя за несметни богатства. А онзи другия, дето го вади герой и закрилник на сенките, а не вижда същинските тела. Хубаво тогава, аз ще бдя над огъня. Кой идва с мен?“, казва Петър.

„Аз, Симоне“, отговаря Зелота.

„Добре удържам на съня.“

Множество хора от стана, най-вече самотните пътници, са се вдигнали и са си заминали набързо. Остават овчари със стадата си, сватбената група, също апостолската и трима търговци на агнета, които вече спят. И малката булка спи заедно с придружителките си под тента, закачена от слугите. Апостолите си търсят място, Исус се изолира в молитва, овчарите кладат голям огън в центъра на отбивката, където се намират. Петър и Симон стъкват друг огън при друма на склона, по който пое мъжът, озадачил Вартоломей. Минават часовете и едни хъркат, а други клатушкат глава. Исус се моли. Тишината е пълна. Сякаш мълчи и изворът, огрян от луната, която е вече високо в небето и озарява идеално мегдана, докато планинските хребети остават скрити изпод гъстите листа. Голямо овчарско куче ръмжи. Пастир надига глава. Кучето настръхва, както и козината му, като се наостря да пази и ослушва. Трепери дори, а глухото ръмжене, което издава, нараства все повече. И Симон (Зелот) надига глава и разбутва дремещия Петър. Леко шумолене идва от гората.

„Да идем при Учителя. Да го доведем при нас“, казват двамата .

В това време пастирът буди другарите си. Всички се ослушват, без да вдигат шум. Също Исус е станал, преди още да бъде повикан, и се отправя към двамата апостоли. Присъединяват се към другите и към овчарите, чието куче дава все по-отявлени знаци на неспокойство.

„Извикайте спящите. Всичките. Кажете им да дойдат тук безшумно, най-вече жените и слугите със скриновете. Кажете им, че вероятно има нападатели. Но не на жените. На всички мъже.“

Апостолите се разпръсват, изпълнявайки наставленията на Учителя, а той казва на овчарите: „Засилете огъня, да стане голям, буйно да се разгори.“

Овчарите изпълняват и понеже имат притеснен вид, Исус им казва: „Не бойте се. Нито чепка вълна не ще ви бъде отскубната.“

Идват търговците и прошепват: „Ох! Печалбата ни!“, и добавят напев от обиди към римските и еврейските управници, които не прочистват света от апашите.

„Не бойте се. И грош не ще изгубите“, успокоява ги Исус.

Идват жените, ридаещи, уплашени, понеже храбрият сват, обзет от огромен страх, ги настройва, жалвайки се: „Смъртта идва! Смъртта от ръката на джамбази!“

„Не бойте се. И поглед няма да ви докосне“, успокоява Исус, като води жените в центъра на малката тълпа от хора и животни, изпитващи страх.

Магаретата реват, кучето вие, овцете блеят, жените хлипат, мъжете псуват или прималяват повече от жените и настава какафония от уплаха. Исус е спокоен, все едно нищо няма. Шумоленето в гората не се чува вече в тази олелия. Ала, че има наближаващи злодеи в гората, си личи от пращящите клони и търкалящите се камъни.

„Тишина!“, налага се Исус. И го казва по такъв начин, че настава тишина. Исус оставя мястото си и пристъпва към гората на края на мегдана. Обръща гръб на гората и започва да говори. „Нездравият глад към златото покварява хората към долни чувства. Чрез златото се проявява човек, повече от всяко друго нещо. Вижте колко зло посява с обаятелния си и безполезен блясък този метал. Аз мисля, че неговият цвят носи въздухът на Ада, дотам е сатанинска природата му, откакто човекът е грешник. Създателят го остави в дебрите на този огромен лапис лазули, какъвто е земята, създадена по негова воля, за да е полезно на човек със солите си и да бъде украса на храмовете му. Ала Сатана, като целуна очите на Ева и уязви аз-а на човека, предаде подъл вкус на невинния метал. И от тогава заради златото се убива и се извършват грехове. Жената заради него става суетна и лека за плътския грях. Мъжът заради него става крадец, узурпатор, убиец, жесток към ближния си и към душата си, от която отнема истинското наследие, за да получи нещо ефимерно, към душата си, която ограбва от вечното съкровище, за да вземе няколко блещукащи люспи, които напуска, като умре. О вие, които заради златото извършвате къде по-леки, къде по-тежки грехове и колкото повече грешите, толкова повече осмивате онова, което са ви учили майките и учителите ви, тоест, че има награда и наказание за действията, извършени през съществуванието, и така не разумявате ли, че поради този грях губите закрилата на Бог, вечният живот, радостта и ще имате огорчения, клетви в сърцето, страха за другари ‒ страха от човешките наказания, а те не са нищо спрямо страха, който следва да изпитвате, а не изпитвате, спрямо светия страх от божието наказание? Не разумявате ли, че може да имате ужасяващ край, заради злодеянията ви, ако стигнат до убийство; и още по-страшен край, защото е вечен, в случай че злодействата ви от любов към златото не са стигнали до кръвопролитие, но са осквернили закона на любовта и уважението към ближния, като отказвате помощ на гладния заради алчността, като крадете постове, блага, пари от лакомия? Не. Не мислите за това. Казвате: „Всичко е измислица! Аз смачках тези измислици под тежестта на моето злато! И няма ги вече.“ Не са измислици. Истина са.  Не казвайте: „Ето, на, като умра, всичко свършва.“ Не. Всичко започва. Отвъдното не е пропаст без мисъл и без спомен за изживяното минало и без стремеж към Бог, както си мислите, че ще бъде престоя в очакване на освобождението от Спасителя. Отвъдният живот е благо очакване за праведните, търпеливо очакване за изкупителите на вината си, страховито очакване за прокълнатите. За първите − Рубежа, за вторите ‒ Чистилището, за последните − Адът. И докато за първите очакването ще спре с въвеждането им на Небето зад Спасителя, при вторите след този час престоят ще стане по-поносим от надеждата, а третите ще смрачи ужасяващото потвърждение на вечното проклятие. Замислете се, вие, които грешите. Никога не е късно да се поправите. Променете присъдата, която се пише за вас на Небесата с искрено разкаяние. Шеолът да е за вас не ад, а очакване в разкаяние, поне това, по ваша воля. Не мрак, а светлина при смрачаване. Не раздираща болка, а носталгия. Не отчаяние, а надежда. Вървете. Не борете Бог. Той е Силният и Добрият. Не омърсявайте името на роднините си. Чуйте как плаче този извор, плач, подобен на този, който раздира сърцето на майките ви, като ви знаят, че сте убийци. Чуйте как боботи вятърът в ждрелото. Сякаш заплашва и проклина. Както ви проклина баща ви, заради живота, който водите. Чуйте как вие угризението в сърцата ви. Защо искате да страдате, щом бихте могли да бъдете ведри и доволни с малко на земята и с всичко на Небето? Омиротворете духа си! Омиротворете хората, които се боят, които трябва да се боят от вас като от зверове! Омиротворете се, горки клетници! Вдигнете поглед към Небето, отбийте уста от отровната храна, пречистете си ръцете, от които тече братска кръв, пречистете си сърцето. Аз вярвам във вас. Затова ви говоря. Защото, дори и целият свят да ви мрази и да се бои от вас, Аз не ви мразя и не се боя от вас. А само протягам към вас ръце, за да ви кажа: „Изправете се. Елате. Върнете се кротки между хората, хора между хората.“ Дотам не се боя от вас, че сега казвам на всички тези: „Върнете се да почивате. Без жлъч към горките братя. Молете се за тях. Аз оставам тук да ги гледам с очи на любов и ви се кълна, че нищо вече няма да ви се случи. Защото любовта обезоръжава насилниците и насища ненаситните. Да бъде благословена Любовта ‒ истинската сила на света. Неизвестна и мощна сила. Сила, която Бог е.“

И като се обръща към всички: „Вървете, вървете. Не бойте се. Там вече няма злодеи. А слисани и плачещи люде. Който плаче, зло не върши. Бог да даде, както са сега, така да останат. Ще е тяхното спасение.

223. Una carovana nuziale evita l'assalto dei predoni dopo un discorso di Gesu. 

«Nel luogo in cui andremo parlero Io » dice il Signore, mentre sempre piu la comitiva si addentra in vallate 
che assalgono il monte con vie difficili, sassose, strette, e salgono e scendono perdendo orizzonti, 
riacquistandoli, finche, giunta ad una valle profonda per una discesa ripidissima sulla quale si sente a suo 
agio solo il caprone, come dice Pietro, la comitiva prende riposo e consuma il suo pasto presso una sorgiva 
molto ricca d'acque. Altre persone sono sparse per i prati ed i boschetti e fanno il loro pasto come Gesu e i 
suoi. Deve essere un posto di sosta preferito per essere riparato dai venti, con prati soffici e acque. Sono 
pellegrini che vanno verso Gerusalemme, viaggiatori diretti forse al Giordano, mercanti di agnelli destinati al 
Tempio, pastori con le loro greggi. Alcuni fanno il viaggio con le cavalcature, i piu a piedi. Giunge anche 
una carovana nuziale tutta bardata a festa. Gli ori tralucono sotto il velo che avviluppa la sposa, una poco piu 
che fanciulla, accompagnata da due matrone tutte scintillanti di bracciali e collane, e da un uomo, forse il 
paraninfo, oltre che da due servi. Sono arrivati su asini pieni di fiocchi e sonagli, e si ritirano in un angolo 
per mangiare, come avessero paura che l'occhio dei presenti violasse la sposina. Il paraninfo, o parente che 
sia, monta la guardia minaccioso mentre le donne mangiano. Vi e della curiosita molto viva, infatti, e con la 
scusa di chiedersi del sale, un coltello, un goccio di aceto, vi e sempre qualcuno che va da questo o quello 
per interrogare se e conosciuta la sposa e dove va, e tante belle cose del genere... C'e uno, infatti, che sa da 
dove viene e dove va e che e ben felice di raccontare tutto quanto sa, stuzzicato da un altro che gli apre 
sempre piu l'ugola col versargli vino generoso. A momenti vengono sciorinati anche i piu segreti particolari 
di due famiglie, del corredo che la sposa porta in quei cassoni, delle ricchezze che l'attendono nella casa 
dello sposo, e cosi via. Si viene cosi a sapere che la sposa e figlia di un ricco mercante di Joppe, e che va 
sposa al figlio di un ricco mercante di Gerusalemme, e che lo sposo l'ha preceduta per ornare la casa nuziale 
nell'imminenza del suo arrivo, e che quello che l'accompagna, l'amico dello sposo, e lui pure figlio di un 
mercante, di Abramo, colui che lavora i diamanti e le gemme, mentre lo sposo e battiloro, e il padre della 
sposa mercante di lane, tele, tappeti, tende... Dato che il chiacchierone e prossimo al gruppo apostolico, 
Tommaso sente e chiede: «Ma e forse Natanaele di Levi, lo sposo? ». 
«E proprio lui. Lo conosci?» 
«Conosco bene il padre per scambio di affari, un poco meno Natanaele. Matrimonio ricco! ». 
«E sposa felice! E ricoperta d'oro. Abramo, parente della madre della sposa e padre dell'amico dello sposo, si 
e fatto onore, e cosi lo sposo e il padre di lui. Si dice che in quelle casse e il valore di molti talenti d'oro ». 
«Salute! » esclama Pietro e fa una fischiatina. E aggiunge: «Vado a vedere da vicino se la merce principale 
corrisponde al resto » e si alza, insieme a Tommaso, e vanno a fare un giretto intorno al gruppo nuziale e 
guardano ben bene le tre donne, un ammasso di stoffe e di veli dai quali emergono le mani e i polsi 
ingioiellati e trapelano scintillii dalle orecchie e dal collo, e guardano il rodomantesco paraninfo che sembra 
debba respingere un assalto di corsari alla verginella, tanto fa il bravaccio. Guarda male anche i due apostoli. 
Ma Tommaso lo prega di salutare, a nome di Tommaso detto Didimo, Natanaele di Levi. E la pace e fatta, 
tanto fatta che, mentre lui chiacchiera, la sposina trova il modo di farsi ammirare, alzandosi in modo che il 
mantello e il velo cadano ed ella appaia in tutta la sua leggiadria di corpo e di vesti e nella sua ricchezza di 
idolo. Avra quindici anni al massimo, e certi occhi furbi! Si muove vezzosa nonostante la disapprovazione 
delle matrone, si spunta le trecce e se le riaggiusta con l'aiuto di forcine preziose, si stringe la cintura 
gemmata, si slaccia, sfila e si rimette i sandali a scarpetta, ben serrati dalle fibbie in oro sul piedino, e intanto 
ha modo di mostrare le magnifiche chiome morate, le belle mani e le morbide braccia, la vita sottile, il petto 
e le anche ben modellati, il piedino perfetto, e tutti i monili che tintinnano e sfaccettano alle ultime luci del 
giorno e alle fiamme dei primi falo. Pietro e Tommaso tornano indietro. 
Tommaso dice: « E una bella fanciulla». 
«E’ una perfetta civetta. Sara... ma il tuo amico Natanaele conoscera presto che c'e chi gli tiene caldo il letto 
mentre lui tiene caldo l'oro per lavorarlo. E il suo amico e un perfetto sciocco. L'ha affidata bene la sposina!» 
termina Pietro sedendosi presso i compagni. 
«A me non e piaciuto quell'uomo che faceva parlare quell'altro sciocco la. Quando ha saputo tutto quanto 
voleva sapere, se ne e andato su per il monte... Sono posti brutti questi. E il tempo e quello buono per i colpi 
da malandrini. Notti di luna. Calore che spossa. Alberi pieni di fronde. Hum! non mi piace questo posto » 
brontola Bartolomeo. 
«Era meglio proseguire ». 
«E quell'imbecille che ha raccontato tante ricchezze! E quell'altro che fa l'eroe e il guardiano alle ombre e 
non vede i corpi veri!... Ebbene, io vegliero ai fuochi. Chi viene con me?» dice Pietro. 
«Io, Simone » risponde lo Zelote. 
«Resisto bene al sonno». 
Molti del campo, specie i viaggiatori isolati, si sono alzati e se ne sono andati alla spicciolata. Restano dei 
pastori coi greggi, la comitiva degli sposi, quella apostolica e tre mercanti di agnelli che dormono gia. Anche 
la sposina dorme con le matrone sotto una tenda che i servi hanno montato. Gli apostoli si cercano un posto, 
Gesu si isola in preghiera, i pastori fanno un gran fuoco al centro dello spiazzo in cui sono. Pietro e Simone 
ne fanno un altro presso il sentiero del greppo su cui si e imbucato l'uomo che ha dato sospetto a Bartolomeo. 
Passano le ore e chi non russa ciondola col capo. Gesu prega. Il silenzio e totale. Pare che taccia anche la 
fonte che splende alla luna, ormai alta nel cielo e illuminante alla perfezione lo spiazzo mentre le coste 
restano in ombra sotto al frascame fitto. Un grosso cane da pastore ringhia. Un mandriano alza il capo. Il 
cane si drizza e alza il pelo sulla schiena, puntandosi in atto di difesa e di ascolto. Trema persino mentre il 
ringhio sordo che gli bolle dentro si fa sempre piu forte. Simone alza anche lui la testa e scuote Pietro che 
sonnecchia. Un fruscio cauto viene dal bosco. 
«Andiamo dal Maestro. Portiamolo con noi » dicono i due. 
E intanto il mandriano sveglia i compagni. Sono tutti in ascolto e senza fare rumore. Gesu pure si e alzato, 
prima ancora di essere chiamato, e va verso i due apostoli. Si riuniscono presso i compagni e percio presso i 
pastori, il cui cane da segni sempre piu manifesti di agitazione. 
«Chiamate coloro che dormono. Tutti. Dite che vengano qui senza rumore, e specie le donne e i servi coi 
cofani. Dite che forse ci sono dei malandrini. Ma non alle donne. A tutti gli uomini». 
Gli apostoli si spargono ubbidendo al Maestro, che dice ai pastori: «Nutrite il fuoco, ben forte, che faccia 
fiamma molto viva ». 
I pastori ubbidiscono e, poiche appaiono agitati, Gesu dice: «Non temete. Non vi sara tolto un bioccolo di 
lana». 
Sopraggiungono i mercanti e sussurrano: «Oh! i nostri guadagni! » e aggiungono una litania di improperi ai 
governanti romani e giudei che non ripuliscono il mondo dai ladroni. 
«Non temete. Non perderete uno spicciolo» conforta Gesu. 
Giungono le donne piangenti, spaurite, perche il coraggioso paraninfo, fra i tremiti di una paura colossale, le 
terrorizza gemendo: «E’ la morte! La morte per mano dei predoni! ». 
«Non temete. Non sarete sfiorate neppure con uno sguardo » conforta Gesu conducendo le donne al centro 
del piccolo popolo di uomini e bestie spaventate. 
Gli asini ragliano, il cane ulula, le pecore belano, le donne singhiozzano, gli uomini imprecano, o basiscono 
peggio delle donne, in una cacofonia data dallo spavento. Gesu e calmo come nulla fosse. Il fruscio nel bosco 
non si puo piu sentire in questo baccano. Ma che nel bosco ci siano dei malviventi che si avvicinano lo 
denunciano dei rami che si schiantano o delle pietre che rotolano. 
«Silenzio! » impone Gesu. E lo dice in un modo tale che il silenzio si fa. Gesu lascia il suo posto e va verso il 
bosco, al limite dello spiazzo. Volge le spalle al bosco e inizia a parlare. «La malvagia fame dell'oro travolge 
gli uomini in sentimenti abbietti. Per l'oro si svela l'uomo piu che per altre cose. Guardate quanto male 
semina col suo affascinante e inutile splendore questo metallo. Io credo che del suo colore sia l'aria 
dell'Inferno, tanto esso e di natura infernale da quando l'uomo e peccatore. Il Creatore lo aveva lasciato nelle 
viscere di quell'enorme lapislazzuli che e la terra, creatasi per suo volere, perche fosse utile all'uomo coi suoi 
sali e fosse di bellezza nei suoi templi. Ma Satana, baciando gli occhi di Eva e mordendo l'io dell'uomo, dette 
un sapore di maleficio al metallo innocente. E da allora per l'oro si uccide e si pecca. La donna per esso 
diviene civetta e facile al peccato carnale. L'uomo per esso diviene ladro, usurpatore, omicida, duro al suo 
prossimo e alla sua anima che egli spoglia della sua vera eredita per darsi una effimera cosa, all'anima alla 
quale egli depreda il tesoro eterno per darsi poche scaglie lucenti che alla morte vanno abbandonate. O voi, 
che per l'oro peccate piu o meno leggermente, piu meno gravemente, e tanto piu peccate e tanto piu vi ridete 
di quanto vi e stato insegnato dalla madre e dai maestri, ossia che vi e un premio e un castigo per le azioni 
fatte durante l'esistenza, non riflettete dunque che per questo peccato voi perderete la protezione di Dio, la 
vita eterna, la gioia, e avrete rimorsi, maledizioni nel cuore, la paura a compagna, la paura delle punizioni 
umane, sempre un niente rispetto alla paura, che dovreste avere e non avete, alla santa paura delle punizioni 
divine? Non riflettete che potrete avere una fine tremenda per i vostri misfatti, se essi sono giunti al delitto; e 
una fine ancor piu tremenda perche eterna, se i vostri misfatti per amore dell'oro non sono giunti allo 
spargimento di sangue ma hanno vilipeso la legge dell'amore e del rispetto al prossimo, negando soccorsi a 
chi ha fame per l'avarizia, rubando posti, o pesi, o denari, per ingordigia? No. Non ci pensate. Dite: "Tutto e 
fola! Io ho schiacciato queste fole sotto il peso del mio oro. E non vivono piu". Non sono fole. Sono verita. 
Non dite: "Ebbene, morto che io sia, tutto e finito". No. Tutto incomincia. L'altra vita non e l'abisso senza 
pensiero e senza ricordo per il passato vissuto e senza aspirazione a Dio che voi credete sara la sosta in attesa 
della liberazione del Redentore. L'altra vita e attesa beata per i giusti, attesa paziente per i penanti, attesa 
orrenda per i dannati. Per i primi nel Limbo, per i secondi nel Purgatorio, per gli ultimi nell'Inferno. E mentre 
ai primi l'attesa cessera con l'entrata nei Cieli dietro al Redentore, nei secondi dopo quell'ora si fara piu 
confortata di speranza, mentre per i terzi incupira la sua tremenda certezza di maledizione eterna. Pensateci, 
voi che peccate. Non e mai tardi per ravvedersi. Mutate il verdetto, che si sta scrivendo nei Cieli per voi, con 
un vero pentimento. Lo sceol sia per voi non inferno, ma penitente attesa, quella almeno, per il vostro volere. 
Non buio ma crepuscolo di luce. Non strazio ma nostalgia. Non disperazione ma speranza. Andate. Non 
cercate lottare con Dio. Egli e il Forte e il Buono. Non vilipendete il nome dei vostri parenti. Udite come 
quella fonte ha gemito, un gemito simile a quello che spezza il cuore alle vostre madri sapendovi assassini. 
Udite come mugola il vento nella gola. Pare che minacci e maledica. Come vi maledice il padre per la vita 
che conducete. Udite come ulula il rimorso nei vostri cuori. Perche volete soffrire mentre potreste essere 
serenamente paghi col poco sulla terra e col tutto in Cielo? Date pace al vostro spirito! Date pace agli uomini 
che temono, che devono temere di voi come di altrettante belve! Datevi pace, poveri sciagurati! Alzate lo 
sguardo al Cielo, staccate la bocca dal velenoso cibo, purificatevi le mani che grondano di sangue fraterno, 
purificatevi il cuore. Io ho fede in voi. Per questo vi parlo. Perche, se tutto il mondo vi odia e vi teme, Io non 
vi odio e non vi temo. Ma solo vi tendo la mano per dirvi: "Sorgete. Venite. Tornate mansueti fra gli uomini, 
uomini fra gli uomini". Tanto poco vi temo che ora dico a questi tutti: "Tornate al riposo. Senza rancore per i 
poveri fratelli. Pregate per loro. Io resto qui a guardarli con occhi di amore e vi giuro che nulla accadra piu. 
Perche l'amore disarma i violenti e sazia gli avidi. Sia benedetto l'Amore, forza vera del mondo. Forza 
sconosciuta e potente. Forza che e Dio». 
E volgendosi a tutti: «Andate, andate. Non temete. La non sono piu dei malfattori. Ma uomini sbigottiti e 
uomini che piangono. Chi piange non fa male. Volesse Iddio che cosi, come ora, essi rimanessero. Sarebbe la 
loro redenzione».