67. Чудото на строшените остриета при Рибената порта

Виждам Исус да върви сам-самичък по сенчест път. Изглежда прохладна долинка, богата на води. Казвам долинка, защото е леко вмъкната между ниски възвишения на терена и в центъра й тече рекичка. Мястото е пусто в сутрешния час. Тъкмо ще да се е показал денят, хубав, ведър ден на ранно лято и освен песента на птиците из дърветата − най-вече маслини, особено по левия хълм, а другия е по-гол с ниски мастикови дръвчета, акации, агаве, т.н., и жалното гугукане на диви гугудки, свиващи гнезда в пролуките на по-голия хълм, не се чува друго. И поточето ‒ със слаби и събрани в центъра му води, сякаш никакъв звук не издава и си тече, отразявайки във водата си околните зеленини, тъй че мяза на тъмен смарагд.

Исус прекосява примитивно мостче − наполовина шлайфан дънер, захвърлен над потока и необезопасен с прегради, и продължава по другия бряг.

Сега се виждат стени и порти, а също така и търговци на зеленчуци и храни да се тълпят пред все още затворените порти, чакащи да влязат в града. Чуват се мощни магарешки ревове и боричкания между тях; също така собствениците им хич не си играят. Летят обиди и някой прът не само по адрес на магарешките гърбини, но и по човешките глави.

Двама се спречкват не на шега по повод магарето на единия, което се възползвало от великолепната кошница на другото магаре и доста си е похапнало! Може би този инцидент е просто претекст, за да разрешат стара вражда. Там е работата, че под късите до прасците дрехи вадят два къси и широки като ръка ножове: приличат на скъсени римски саби, но с остър връх, и лъщят на слънцето. Крясъци на жени, глъчка на мъже. Ала никой не се намесва да раздели двамата, готови за селски дуел.

Исус си вървеше по пътя замислен, когато надига глава, вижда ги и с бърза стъпка застава между двамата. „Спрете се в името на Бог!“, заповядва.

„Не! Искам да се свършва с това проклето псе!“

„И аз! Държиш си на пискюлите, нали? Ще ти направя един такъв от червата ти.“

Двамата кръжат около Исус и го блъскат, и го обиждат, за да се махне, като се опитват да се наръгат, но не успяват, защото Исус с ловки движения на мантията си отклонява ударите и пречи на целта им. Съдират му така мантията.

Хората викат: „Отдръпни се, Назарянино, и теб ще намушкат.“ Ала той не отстъпва и гледа да успокои обстановката, насочвайки с думи вниманието им към Бог. Безполезно е! Гневът кара двамата спорещи да обезумеят.

Исус излъчва чудодейство. Заповядва за последен път: „Нареждам ви, спрете.“

„Не! Отдръпни се! Върви си по пътя, назарянско псе такова!“

Ето, че Исус разперва ръце с облика си на ослепителна мощ. Не казва и дума. Но остриетата падат на парчета на земята, сякаш са били стъкло, сблъскало се с камък.

Двамата гледат късите си безполезни дръжки, които още държат. Удивлението притъпява яростта. И тълпата ахва от почуда.

„А сега?“, пита Исус строго. „Къде е силата ви?“

Също от гарнизона на портата, придошли при последните крясъци, гледат учудени и единият се навежда да вземе от парчетата на остриетата и ги тества с нокът в изумлението си, че са от стомана.

„А сега?“, повтаря Исус. „Къде е силата ви? На какво основавахте правото си? На тези парчета метал, които сега са отломки в прахта ли? На тези парчета метал ли, които нямаха друга сила, освен тази на греха на гнева против брат, като се лишавате поради този грях от всяка божия благословия и оттам ‒ от всяка сила? Ах! Клети са онези, които се уповават на човешки способи, за да победят, и не знаят, че не насилието, а светостта е онова, което ни прави победители на земята и отвъд! Защото Бог е със прведниците.

Чуйте вие всички израелтяни и вие римски войници. Словото божие говори на всички човешки деца и няма да е Синът човешки този, който го отказва на езичниците.

Втората заповед на Господа е закон на любов към ближния. Бог е добър и в своите синове иска добронамереност. Недобронамереният с ближния си не може да се нарече син божи и Бог не ще бъде с него. Човекът не е животно без разум, което напада и хапе заради правото си на жертва. Човекът има разум и душа. Поради разума си трябва да се държи като човек. Поради душата си трябва да се държи като светец. Този, който не прави така, слиза под равнището на животните, слиза в прегръдка с демоните, защото демонизира душата си чрез греха на яд.

Обичайте. Друго не ви казвам. Обичайте ближния си, както Господа Бог Израилев иска. Не бъдете все от кръвта Каинова. Защо ставате такива? За няколко монети, вие, които щяхте да се превърнете в убийци. Други − за няколко педи земя. За по-хубав пост. За жена. Какви са тези неща? Вечни? Не. Траят много по-малко от живота, който трае миг от вечността. А какво губите, ако ги следвате? Вечният мир, който е обещание за праведниците и който Месията ще ви донесе заедно с Царството си. Елате на пътя на Истината. Следвайте Гласът на Бог. Обичайте се. Бъдете честни. Бъдете сдържани. Бъдете скромни и справедливи. Вървете и разсъждавайте над това.“

„Кой си Ти, който говориш такива думи и прекършваш сабите с волята си? Само един върши такива неща. Месията. Дори Йоан Покръстителят е по-велик от Него. Да не би ти да си Месията?“, питат трима-четирима.

„Аз съм.“

„Ти? Този, който изцерява болните и проповядва Бог в Галилея, ли си?“

„Аз съм.“

„Старата ми майка умира. Спаси я!“

„Ами аз, виждаш ли? Губя сили от болка. Имам все още малки деца вкъщи. Оздрави ме!

„Върви си у дома. Майка ти тази вечер ще ти приготви вечерята; а ти ‒ оздравей. Искам го!“

Тълпата надава вик. Сетне пита: „Името ти! Името ти!“

„Исус от Назарет!“

„Исус! Исус! Осанна! Осанна!“

Тълпата ликува. Магаретата могат да правят, каквото си искат, никой не се занимава вече с тях. Майки прииждат отвътре града, ясно става, че мълвата е плъзнала, и издигат малките си. Исус благославя и се усмихва. И се опитва да пробие възторженото обкръжение, за да влезе в града и да отиде, накъдето се бе запътил. Но тълпата не ще и да чуе. „Остани при нас! В Юдея! И ние сме деца Аврамови!“, викат.

„Учителю!“ Юда се е запътил към Него. „Учителю, изпреварил си ме. Какво става?“

„Рави направи чудо! Не в Галилея; тук, тук с нас го искаме.“

„Виждаш ли, Учителю? Целият Израил те обича. Редно е Ти да останеш и тук. Защо се дърпаш?“

„Не се дърпам, Юда. Нарочно дойдох сам, понеже грубостта на галилейските ученици да не смути юдейската чувствителност. Аз искам да събера всички овце Израилеви под жезъла на Бог.“

„Затова ти казах: ‚Вземи ме.‘ Аз съм юдеин и знам как да се отнасям с тези като мен. Значи ли това, че ще останеш в Йерусалим?“

„За няколко дни само. За да изчакам един ученик − също юдеин. После ще ида в Галилея…“

„Ах! Ще дойда с теб. Ще те придружа. Ще дойдеш в селото ми. Ще те заведа у дома. Ще дойдеш ли, Учителю?“

„Ще дойда… Нещо за Кръстителя знаеш ли ти, който си юдеин и живееш при властниците?“
„Знам, че е още в затвора, но искат да го освободят, защото тълпата заплашва с бунт, в случай че не й върнат пророка. Познаваш ли го?“

„Познавам го.“

„Обичаш ли го? Какво мислиш за него?“

 „Мисля, че е нямало друг като него, равен на Илия.“

„Наистина ли смяташ, че е Предтеча?“

„Той е такъв. Той е сутрешната звезда, която известява слънцето. Блажени онези, които са се приготвели за Слънцето чрез проповедта му.“

„Много е суров, Йоан.“

„Не повече към другите, отколкото към себе си.“

„Това е вярно. Ала е трудно да се следва в призива му за покаяние. Ти си по-добър и е по-лесно човек да те обикне.“

„И все пак…“

„И все пак какво, Учителю?“

„И все пак, както той е мразен заради суровостта си, така Аз ще бъда мразен заради добротата си, защото и едното, и другото проповядват Бог, а Бог е трън в очите на беззаконниците. Но е определено така да бъде. Както той превари Мен в проповядването, така ще ме превари и в смъртта. Горко им обаче на убийците на Покаянието и Добротата.“

„Защо, Учителю, все предсказваш тъга? Виж тълпата колко те обича…“

„Защото е сигурно, че така ще бъде. Смирената тълпа ме обича. Но тълпата не е само смирена и от смирени. Ала не е тъга моето. Просто е спокойно съзерцаване и приобщаване към волята на Отца, който затова ме прати. И затова Аз дойдох. Ето ни пред Храма. Аз отивам в Бел Нидраск[1] да уча тълпите. Ако искаш, остани.“

„Ще бъда редом до теб. Моята единствена цел: да ти служа и да те направя велик.“

Влизат в Храма и всичко свършва.

67. Il miracolo delle lame spezzate alla porta dei Pesci 

Vedo Gesu andare soletto per una via ombrosa. Pare una fresca valletta ricca d'acque. Dico valletta perche e 
lievemente incassata fra piccole elevazioni del suolo, e al centro scorre un fiumiciattolo. 
Il luogo e deserto nell'ora mattutina. Deve appena esser sorto il giorno, un bel giorno sereno di prima estate, 
e tolto il canto degli uccelli fra gli alberi - per lo piu ulivi, specie sulla collina di sinistra, mentre l'altra, piu 
spoglia, ha arbusti bassi di lentisco, acacie spinose, agavi, ecc. ecc. - e il tubare lamentoso di tortore 
selvatiche, che nidificano nelle crepe del monte piu brullo, non si sente altro. Anche il torrentello, dalle 
acque molto scarse e ridotte al solo centro dell'alveo, pare non fare alcun rumore e se ne va riflettendo nelle 
acque il verde circostante, per cui pare di smeraldo scuro. 
Gesu valica un ponticello primordiale - un tronco semipiallato, gettato al disopra del torrente, senza sponde, 
senza sicurezza - e prosegue sull'altra riva. 
Ora si vedono delle mura e delle porte e si vedono anche mercanti di ortaggi e cibarie affollarsi alle porte, 
ancora chiuse, per entrare in citta. Vi e un gran ragliare d'asini e zuffe fra i medesimi; anche i proprietari 
degli stessi non scherzano. Insulti, e anche qualche randellata vola non solo sulle schiene asinine ma anche 
sulle teste umane. 
Due si azzuffano sul serio per causa dell'asino di uno, che si e servito della magnifica cesta di lattughe 
dell'altro asino e se ne e mangiata un bel po'! Forse non e che un pretesto per sfogare un antica ruggine. Il 
fatto e che da sotto le vesti corte sino ai polpacci vengono tratti due coltellacci corti e larghi come una mano: 
paiono daghe mozze ma ben pontute, e lucono al sole. Urla di donne, vocio d'uomini. Ma nessuno interviene 
a separare i due che sono pronti al duello rusticano. 
Gesu, che procedeva meditabondo, alza il capo, vede, e a passo velocissimo accorre fra i due. «Fermi, in 
nome di Dio!» ordina. 
«No! Voglio farla finita con questo maledetto cane!». 
«Anche io! Ci tieni alle frange? Ti faro una frangia con le tue interiora». 
I due roteano intorno a Gesu, urtandolo, insultandolo perche si levi di mezzo, cercando colpirsi senza 
riuscirvi, perche Gesu con sapienti mosse del manto svia i colpi e ostacola la mira. Ne ha anche il mantello 
lacerato. 
La gente urla: «Vieni via, nazareno, ci andrai di mezzo Tu». Ma Lui non si muove e cerca di indurre alla 
calma, richiamando la mente a Dio. Inutile! L'ira fa pazzi i due contendenti. 
Gesu sprigiona miracolo. Ordina per un'ultima volta: «Vi comando di smetterla». 
«No! Levati! Va' per la tua strada, can d'un nazareno!». 
Allora Gesu stende le mani, col suo aspetto di potenza sfolgorante. Non dice parola. Ma le lame cadono 
sbriciolate a terra come fossero state di vetro e avessero urtato contro una rupe. 
I due si guardano i manici corti, inutili, rimasti fra le dita. Lo stupore ottunde l'ira. La folla pure urla di 
stupore. 
«E ora?» chiede Gesu, severo. «Dove e la vostra forza?». 
Anche i soldati di guardia alla porta, accorsi agli ultimi urli, guardano stupiti, ed uno si china a raccattare i 
frammenti delle lame e li prova sull'unghia, incredulo che fossero acciaio. 
«E ora?» ripete Gesu. «Dove e la forza vostra? Su che fondavate il vostro diritto? Su quei pezzi di metallo
che ora sono schegge fra la polvere? Su quei pezzi di metallo che non avevano altra forza di quella del 
peccato d'ira contro un fratello, levandovi per quel peccato ogni benedizione di Dio e percio ogni forza? Oh! 
miseri coloro che si fondano su mezzi umani per vincere, e non sanno che non e violenza ma santita quello 
che ci fa vittoriosi sulla terra e oltre! Perche Dio e coi giusti. 
Udite, tutti o voi d'Israele, e anche voi, soldati di Roma. La Parola di Dio parla per tutti i figli dell'uomo, e 
non sara il Figlio dell'uomo quello che la ricusa ai gentili. 
Il secondo dei precetti del Signore e precetto di amore verso il prossimo. Dio e buono e nei suoi figli vuole 
benevolenza. Colui che non e benevolente col prossimo suo, non puo dirsi figlio di Dio e non puo avere Dio 
con se. L'uomo non e una bestia senza ragione che si avventa e morde per diritto di preda. L'uomo ha una 
ragione e un'anima. Per la ragione si deve saper condurre da uomo. Per l'anima si deve saper condurre da 
santo. Colui che cosi non fa, si mette al disotto degli animali, scende all'abbraccio coi demoni perche si 
indemonia l'anima col peccato d'ira. 
Amate. Io non vi dico altro. Amate il prossimo vostro come il Signore Dio d'Israele vuole. Non siate sempre 
del sangue di Caino. E perche lo siete? Per poche monete, voi che potevate essere omicidi. Per pochi palmi 
di terra, altri. Per un posto piu buono. Per una donna. Che sono queste cose? Eterne? No. Durano molto 
meno della vita, la quale dura un attimo di eternita. E che perdete se le seguite? La pace eterna che e 
promessa ai giusti e che il Messia vi portera insieme al suo Regno. Venite sulla via della Verita. Seguite la 
Voce di Dio. Amatevi. Siate onesti. Siate continenti. Siate umili e giusti. Andate e meditate». 
«Chi sei Tu che parli simili parole e spezzi le spade col tuo volere? Uno solo fa queste cose: il Messia. 
Neppure Giovanni il Battezzatore e da piu di Lui. Sei Tu forse il Messia?» chiedono in tre o quattro. 
«Io lo sono». 
«Tu? Tu quello che guarisci i malati e predichi Dio in Galilea?». 
«Io sono». 
«Io ho una vecchia madre che muore. Salvala!». 
«Ed io, vedi? Sto perdendo le forze per i dolori. Ho dei figli ancor piccoli. Guariscimi!». 
«Va' alla tua casa. Tua madre questa sera ti preparera la cena; e tu, guarisci. Lo voglio!». 
La folla ha un urlo. Poi chiede: «Il tuo Nome! Il tuo Nome!». 
«Gesu di Nazaret!». 
«Gesu! Gesu! Osanna! Osanna!». 
La folla e in tripudio. Gli asini possono fare quel che vogliono, che nessuno se ne cura piu. Delle madri 
accorrono dall'interno della citta, si capisce che la voce e corsa, e alzano i loro piccini. Gesu benedice e 
sorride. E cerca di fendere il cerchio acclamante per entrare in citta e andare dove vuole. Ma la folla non ne 
vuole sapere. «Resta con noi! In Giudea! In Giudea! Siamo figli di Abramo anche noi!» grida. 
«Maestro!». Giuda accorre verso di Lui. «Maestro, mi hai preceduto. Ma che avviene?». 
«Il Rabbi ha fatto miracolo! In Galilea no; qui, qui con noi lo vogliamo». 
«Lo vedi, Maestro? Tutto Israele ti ama. E giusto che Tu resti anche qui. Perche ti sottrai?». 
«Non mi sottraggo, Giuda. Sono venuto apposta solo, perche la rudezza dei discepoli galilei non urti la 
sottigliezza giudea. Io voglio radunare tutte le pecore d'Israele sotto lo scettro di Dio». 
«Per questo ti ho detto: "Prendimi ". Io sono giudeo e so come trattare i miei pari. Resterai dunque a 
Gerusalemme?». 
«Pochi giorni. Per attendere un discepolo, lui pure giudeo. Poi andro per la Giudea... » 
«Oh! io verro con Te. Ti accompagnero. Verrai al mio paese. Ti portero a casa mia. Verrai, Maestro?». 
«Verro... Del Battista, tu che sei giudeo e vivi presso i potenti, sai nulla?». 
«So che e ancora prigione, ma che lo vogliono scarcerare, perche la folla minaccia sedizione se non le viene 
reso il suo profeta. Lo conosci?». 
«Lo conosco». 
«Lo ami? Che pensi di lui?». 
«Penso che non vi fu uno piu di lui pari ad Elia». 
«Lo reputi veramente il Precursore?». 
«Egli lo e. E la stella del mattino che annuncia il sole. Beati quelli che si sono preparati al Sole attraverso la 
sua predicazione». 
«E molto severo Giovanni». 
«Non piu per gli altri che per se». 
«Questo e vero. Ma e difficile seguirlo nella sua penitenza. Tu sei piu buono ed e facile amarti». 
«Eppure... » 
«Eppure, Maestro?». 
«Eppure, come lui e odiato per la sua austerita, Io lo saro per la mia bonta, perche l'una e l'altra predicano
Dio, e Dio e inviso ai tristi. Ma e segnato che cosi sia. Come egli precede Me nella predicazione, cosi mi 
precedera nella morte. Guai pero agli uccisori della Penitenza e della Bonta». 
«Perche, Maestro, sempre questa tristezza di previsioni? La folla ti ama, lo vedi... » 
«Perche e cosa sicura. La folla umile si, mi ama. Ma la folla non e tutta umile e di umili. Ma non e tristezza 
la mia. E tranquilla visione del futuro e aderenza alla volonta del Padre, che mi ha mandato per questo. E per 
questo Io sono venuto. Eccoci al Tempio. Io vado nel Bel Nidrasc ad ammaestrare le folle. Se vuoi, resta». 
«Restero al tuo fianco. Non ho che uno scopo: servirti e farti trionfare». 
Entrano nel Tempio e tutto finisce. 

[1] Мястото, отредено за проповеди, бел. пр.