НЕБЕСНАТА ЖЕНА СПРЯМО ПЛАНИНАТА И МЪЖА

                        Латинка-Златна, Небесна, Скопие: Академичен печат, 2018

           Юбилейната десета поетична книга „Небесна” на съвременната българска авторка  Латинка-Златна (1957, Ловеч) е своеобразен творчески завет. Това е най-добрият начин да се потвърдят мотивирани тематични кръгове и автохтонната модерна поетична чувствителност. В годините на литературно присъствие в потоците и резултатите на съвременната българска литература тази известна жена на природата, така е и озаглавена нейната първа поетична книга през 1993 г., която идва от безкрайните небесни простори,  просто се вкоренява в планината, като най-възвишената и съвършена форма на природата, от една страна, и в мъжа, като опора (лост) и плодородие на нов живот, от друга. На пръв поглед може да изглежда странно и невъзможно, но вярно, като екзистенциално измерение, което показва пъпната връзка с природата. Оттам идва връщането в утробата ѝ – случва се веднъж и за кратко в човешкия живот. Това е безкрайният източник, от който се захранва и който има небесната Латинка-Златна. Стихотворенията ѝ в първо лице според мен определят автобиографичния характер на поезията. Искреността и признателността, разголването и вечното търсене на истината, са аргументи, които не изискват коментар за тази или онази постъпка в създаването на личната/субективна история на битието като микрокосмос, който блести от мозайката на макрокосмоса.

            За да се достигне до небесната жена, до поетесата, трябва да се намери истинският път и след това ключът, който ще отвори мисълта и сърцето ѝ, за да се познае евентуалната истина.

           Не е проста и лесна задача. Водителка е любовта, която нищо не обещава и не показва, а докъде ще стигне и какво ще спечели, е също толкова голяма загадка, въпреки че авторката изрично дава да се разбере, че застъпва теорията, в която случайности няма, просто те не съществуват.

            В уводния цикъл от трите песни „Завръщане” е възпята чудната Родопа планина, с голяма и неповторима любов, която изпълва мисълта и смисъла на живота. Поетесата отново е при нея, тя е дошла да я прегърне и да даде отдих на душата си. В нейните реки ще измие праха от нозете си; кротките стада ще пропъдят мъката от очите ѝ и след това ще положи глава на хълбоците ѝ, извити като амфора. Моли планината да я направи достойна за нейната зелена тишина. Есента с благовонна смола облива ограбената ѝ душа и я облича с листа от чисто злато. „Не съм сама! Не съм победена!” извиква поетесата, а около нея подскачат зайци, наоколо се носи звук на гайда, крещят потоците от радост. Латинка-Златна има своето парче пространство и щастливо пее: „И отново аз съм твойто борче бяло. В люлката си девствена люлей ме!”.

            Песента „Родопчанка” е автопортрет със забележителни етични и естетически ценности. Аз го приемам като своеобразен творчески манифест. Първата част от песента е идентификацията: Жена съм със тракийска кръв във вените, потомка на Орфей. Целувките ми са свеж планински лъх. Косите ми – потоци луди. А тялото ми е гнездо на птици и носи благоуханието на борови дървета. Но тя не е просто жена (тя има хляб), но има действия и песни в нейния живот. Има и загадъчния дар, да пали страстите, и огън, който ще стъква в сърцата на хората. Песента всъщност е вписана в любовни текстове като стълб в поетичната книга „Небесна”. Мащабите и красотата на Родопите и завръщащата се любов между субекта и обекта се изпълняват от песните на „Харизма”, „Елиa”, „И утре  пак ще дойде ден”, „Очите са отворени за път”. Всички пътища водят към любимия човек. Авторката и тук настоява за отношения, които включват доверие, уважение и разбиране, честност и почтеност, пълна душевна и физическа преданост и принадлежност, които ще отворят райските порти. Голeмите епични и митологични платна индентифицират строго отбраните понятия като Орфей, Калоян, Афродита, Христос, Магдалена, Евридика, Икар, Отело, Дездемона, или част от географията, като символи на важни и решаващи моменти от майката история. Всички те са обкръжение, или марка, които допълват портрета и определят характера на небесната жена. Тя просто иска любимия да я вземе, защото е „изгубена камбанка от далечно минало”. Мигът е уловен и тя него, желания, го скрива в крепост, построена от нейните прегръдки, целувки, гърди и бедра. Бялата лястовица диша свободно. Лети в небесния простор, не е затворена в клетка, и реципрочността на любовната връзка се превръща във вик: „Птицо моя, нишан на Небето!” („Бялата лястовица“). Лирическата героиня желае заедно с лирическия си герой да премине през портите на ада, и заедно да изтриват сълзите и превръзват ранените, да сеят доброта и любов и да разпръснат сто слънца („Време за губене няма“). Денят, противоположен на нощта; животът срещу смъртта, красивото и възвишеното, противопоставящо се на града и интригата; и лирическата героиня, седнала срещу тях, признава, че тя е любовта на свободното време. „Жената, която обслужва настроението ти. Като пощенски гълъб, винаги устремена обратно към теб – себичния и твърдоглавия…” („Любовта на свободното ти време“). 

       Латинка-Златна, използвайки богатство от метафори и символи, създава света на магическата красота, съвършеното сливане на Тя и Той, но в същото време обективно разкрива всички видове на лъжата, измамата, интригата, предателството. След чудото на любовта идва раздялата, отхвърлянето, както се случва и в природата: след слънцето валят дъждове, гръмотевици, сивота и студенина. Тя, поетесата, живее от и за любовта. И докато телефонът звъни от лъжливи обещания и надути слова, от които се пука кората на сърцето ѝ, тя моли само за една капка любов, да не бъде лишена от мечтите си, защото любовта ще се развърже, както никога досега, така че нека той да направи тя да мечтае („Направи да мечтая“). Подобна молба идва от необходимостта, изразена като самопризнание, или може би като изповед, че ако лирическият герой е вино, ще се напие и ще изтрезнее („Аз най-добре се чувствам във съня си“). Сложността на страстната жена (любимата) ясно се отразява и в тези стихотворения, в които се усеща финалът „Най-хубавата музика са очите му”, „Страдание на Есента по Лятото”, „Музика в пространството”, „Намери ключ във мен”, „Лавинна любов”.

            Раздялата е пустиня в душата, която разяжда мисълта и определя абсурда и парадокса като тема за разговор. („Разпиляни чувства“, „Опити“, „Лъжа“, „Дали съм още жива“, „Не убивайте птиците“, „Анаста Бялата“, „Самотата“).

            Латинка-Златна я занимава и въпросът за социалната функция на поетите. Дали те могат да променят света? Тя не иска отговор, защото знае, че такова нещо не е възможно, но силно казва, че точно те и такива хора в бъднини могат да направят така, че светът и животът, хората и всички неща в космоса, да бъдат по-добри. В песента „Мога” декларативно заявява, че гладният може да нахрани с думи; че може с песни да лекува болните и на мравката път да прави. Тя може да научи лирическия герой да я обича, но и тя също може да го обича. Но над всичко е истината: че тя може да умре за него, но и да го преживее може. Стихът ѝ е кратък и необходим като сух хляб. Като малък и блестящ водопад, освен дъха си той носи вяра, надежда и любов. И като жената („Нека“). В крайна сметка, неизбежно остава да прочетете или разберете посланието, така че като препоръка към читателите цитирам стихотворението на Латинка-Златна: „Превърна ме в измислена жена. Реших да накъсам любовта ти на парчета. През пространството има нишка, която ни свързва. Грехът на поета.” Опитайте се да намерите и разберете в поетичната книга „Небесна” нещо повече за този грях.

                                                                                       Васил ТОЦИНОВСКИ

            НЕБЕСНАТА ЖЕНА НАСПРЕМА ПЛАНИНАТА И МАЖОТ

                                                Автор: Васил Тоциновски, Македонија

            Латинка-Златна, Небесна, Скопје: Академски печат, 2018

            Јубилејната десетта поетска книга Небесна на современата бугарска авторка Латинка-Златна (1957, Ловеч) претставува своевиден творечки тестамент. Во неа на најдобар начин се потврдуваат мотивско-тематските кругови и автохтониот модерен поетски сензибилитет. Во годните на книжевно присуство во тековите и резултатите на современата бугарска литература оваа позната жена од природата, така е насловена и нејзината првообјава во 1993 година, која што доаѓа од бескрајните небесни пространства едноставно се вкоренува во планината како највозвишена и совршена форма на природата од една и во мажот како потпора и плодородник на нов живот од друга страна. На прв поглед тоа можеби изгледа чудно и невозможно, но вистинито како егзистенцијална димензија што ја покажува папочната врска со природата. Оттаму доаѓа и до враќањето во нејзината утроба, се случува еднаш и кратко дадениот човечки живот. Тој е непресушниот извор од кој се напојува и постои небесната Латинка-Златна. Певот во јас форма според нас, го одредува и автобиографскиот карактер на поезијата. Искреноста и признателноста, разголувањето и вечната потрага по вистината се аргументи кои не бараат коментар за таа и таква постапка во создавање на личната/субјективна историја на битието како микрокосмос што блескоти од мозаикот на макрокосмосот.

            Да се стигне до небесната жена, до поетесата треба да се најде вистинсиот пат и потоа клучот кој ќе ги отвори мислата и срцето за да се дојде до можната вистина.

            Ни малку лесна и едноставна задача. Водителка е љубовта која што ништо не ветува и покажува, а каде ќе се стигне и што ќе се освои, исто така е голема енигма иако авторката децидно дава до знаење оти ја застапува теоријата во која што случајности нема, едноставно отсекогаш тие не постоеле.

            Уводниот циклус од три песни Враќање е воспевање на чудесната планина Родопи како голема и неповторлива љубов што ја заврзала мислата и смислата на животот. Поетесата е одново во неа, дошла да ја прегрне и да и даде одишка на душата. Во нејзните реки ќе ја измие прашината од нозете, кротките стада ќе ја изгонат маката од нејзните очи и потоа да легне, да се опушти во нејзините слабини извајани како амфори. Моли планината да ја направи достојна на својата зелена тишина. Есента со благословена смола ја облева ранетата душа и ја облекува со лисја од чисто злато. Сама не сум, победена не сум, извикува поетесата, додека околу потскокнуваат зајаци и срни, долетува звук од гајда, жуборат потоци и вреват луѓе. Латинка-Златна го има своето парче простор и пресреќна пее: И одново јас сум / твоето борче бело. // Во својата лулка / девствено / нишкај ме!

            Песната Родопчанка е автопортрет со бележити етички и естетски вредности. Ја прифаќаме како своевиден творечки манифест. Првиот дел песната е идентификација: Жена сум / со тракијска крв / во вените - / потомка на Орфеј. / Бакнежот ми е / свеж планиснки зрак, / Косите мои - / луди потоци, / А телото ми е / гнездо на птици / и го има пријатниот здив / на боровите дрвја. Но таа не е само жена (јас имам леб) туку во својот живот/дејствување има и стасити песни. А тие се Загадочен подарок за разгорување на страстите и оган што ќе се разгори во срцата на луѓето. Песната всушност е влез во љубовната лирика како стожер во стихозбирката Небесна. Големината и убавината на Родопи и возвратената љубов меѓу субјектот и објектот ги исполнуваат и песните Харизма, Елиа, И утре пак ќе дојде ден, Отворени се очите за пат. Сите патишта водат до љубениот маж. Авторката и тука инсистира за односи кои подразбираат доверба, почит и разбирање, чесност и чедност, целосна душевна и телесна предаденост и припадност што ги отвораат рајските порти. Големото епско и митолошко платно го идентификуваат строго одбрани поими како Орфеј, Калојан, Афродита, Христос, Господ, Магдалена, Евридика, Икар, Отело, Дездемона, или делови од географијата како симболи на значајни и пресудни мигови од мајката историја. Сите тие се опкружување или марка што го дополнуваат портретот и го одредуваат карактерот на небесната жена. Таа едноставно бара тој да ја земе во раце зашто е изгубена камбана од некое далечно време. Мигот е уловен и таа саканиот го сокрива во тврдина изградена од нејзините прегратки, бакнежи, гради, бедра. Белата ластовица дише слободно. Лета во небесните пространства, не е заробена во кафез, но взаемноста на љубовната врска се престорува во крик: Птицо моја, нишан на Небото (Белата ластовица). Заедно се минува низ портите на пеколот, се бришат солзите и се преврзуваат раните, а потоа можат да бидат посадени добрина и љубов од кои во просторот ќе се распрснат сто сонца (Време за губење нема). Денот наспрема ноќта, животот наспроти смртта, убавото и возвишеното спротивставени на градото и интригата, така и таа седната наспрема тој признава оти е љубов на неговото слободно време. Жената што го опкружува своето расположение, / Како галеб поштар, / секогаш устремена обратно кон тебе - / самобендисан и тврдоглав, / себичен, несрдечен и циничен - / момчето со одличен старт / и никакво финале. (Љубовта на твоето слободно време).

            Латинка-Златна користејќи богатство од метафори и симболи го создава светот на магичната убавина, совршеното соединување на таа и тој, но во истовреме објективно ги разобликува сите видови на лагата, измамата, интригата, предавството. По чудесноста на љубовта доаѓаат разделбата, заминувањето, отфрлањето, како што во природата по сонце заплиснуваат дождови, грамотевици, сивило и студенило. Таа поетесата живее од/за љубовта. И додека ѕвони телефонот од лажни ветувања и надуени зборови од кои пука кората на срцето, таа замолува само за капка љубов, да не и бидат одземени соништата зашто љубовта ќе се распрсне, како никогаш и да не била, затоа нека направи да сонува (Направи да сонувам). Ваквата замолба доаѓа од потребата искажана како самопризнание или можеби и како исповед оти да бил вино ќе го испиела, ќе се напиела и ќе отрезнела (Најдобро се чувствувам во својот сон). Комплексноста на страствената жена/љубовница луцидно ја одразуваат и оние песни во кои се проткајува фина и чувствителна еротика (Најубавата музика се твоите очи, Блесок, Страдање на есента по летото, Музика во просторот, Најди клуч во мене, Лавина љубов).

            Разделбата е пустина во душата што ја разјадува мислата и ги поставува апсудрот и парадоксот како тема за разговор (Распламтени чувства, Обиди, Лага, Дали сум уште жива, Не ги убивајте птиците, Анаста Белата, Самотијата).

            Латинка-Златна ја преокупира и прашњето за општествената функција на поетот. Дали тие можат да го променат светот? Таа не бара одговор, зашто знае оти такво нешто не е можно, но гласноговори оти токму тие и такви луѓе на иднината можат светот и животот, луѓето и сите нешта во космосот да направат да бидат подобри. Во песната Можам декларативно се изјаснува дека гладниот може да го нахрани со зборови, со песни да го излекува болниот и пат да создаде за секоја мравка. Може да го научи да ја сака, но и таа него може да го љуби. Но над сѐ е вистината оти може и да умре за саканиот маж, но и да преживее. Стихот нејзин е краток и потребен како насушен леб. Како мал и блескотен водопад ги донесува покрај својот здив уште и верата, надежта и љубовта. И како жената (Нека). На крајот неминовно останува да се прочита или спознае пораката, па како препорака до читателите ја наведуваме песната На Латинка-Златна насловена Ме преврте: Ме преврте во измислена жена. / Одлучив да ја искинам / твојата љубов на парчиња. / Во пространството има / нишка што нѐ поврзува. // гревот на поетот. Обидете се да најдете и да дознаете во стихозбирката Небесна нешто повеќе за тој грев.

                                                                                    Васил Тоциновски

Б.а. Рецензията е поместена в поетичната книга „Небесна” от Латинка-Златна, преведена от български на македонски език от проф.д-р ф.н. Васил Тоциновски, излязла от Академичен печат, 2018 в Скопие, Македония