Wie der Mond sich leuchtend dränget
Durch den dunkeln Wolkenflor,
Also taucht aus dunkeln Zeiten
Mir ein lichtes Bild hervor.
 

Saßen all auf dem Verdecke,

Fuhren stolz hinab den Rhein,
Und die sommergrünen Ufer
Glühn im Abendsonnenschein.

Sinnend saß ich zu den Füßen

Einer Dame, schön und hold;

In ihr liebes, bleiches Antlitz
Spielt’ das rothe Sonnengold.

Lauten klangen, Buben sangen,
Wunderbare Fröhlichkeit!

Und der Himmel wurde blauer,

Und die Seele wurde weit.

Mährchenhaft vorüberzogen
Berg und Burgen, Wald und Au’;
Und das Alles sah ich glänzen

In dem Aug’ der schönen Frau.

Heinrich Heine

извор:

https://de.wikisource.org/wiki/Wie_der_Mond_sich_leuchtend_dr%C3%A4nget

.....................................................................................................................................

дословен превод:

Както луната свети ярко

през тъмното струпване на облаци (по подразбинане - нощем),

така от тъмни времена

в мен се появява един светъл образ.

Седяхме всички на палубата,

пътувахме горди - (може да се възприеме и като - „гордо“) - надолу по протежението на Рейн

и лятнозелените брегове

блестят в - (респективно - „от“) - сиянието на вечерното слънце.

Замислен седях пред нозете

на една дама - хубава и мила (с душевна чистота, чистосърдечна);

по нейния мил блед лицеизраз

(си) играеше червената слънцезлатност - (цветът на слънцето при залез).

Звуци звучаха, момченца пееха,

чуд(ес)на радост!

И небето стана по-синьо,

и на душата стана широко.

Приказно се преминаха

хълм и крепости, гора и ливада (респективно - равнина);

и всичко това аз го видях да блести

в очите на хубавата жена - (дословно е казано - „в окото на хубавата жена“).

.............................................................................................................................................

опит за римуван превод на тази Хайнева творба:

Както месец ярък свети
в мрачноòблачната вис,
тъй от времемрàка грейва
светъл образ в мен и чист.

Палубата всички сбра и
гордо плавахме по Рейн,
летен и зелен брегът е,
и от залез озарен.

До нозете на прекрасна
дама, дъх стаил, седях;
аленееше ликът ѝ
слънцезлат, блед, мил и плах.

Глъч ехтя, момчета пяха,
чудна, радостта тешà! 
Бе и пò небето синьо,
и широко на душа,

В приказна редица бяха
хълм, лес, крепост, равнина;
всички тях видях да грейват
от очите на жена.