Искам да се отърва от всичката тежест, паднала върху сърцето ми... Защото сърцето ме кара да правя неща, които не трябва... Защото бих дала всичко за теб... Бих Направила всичко за теб... Ти да си добре... Но нищо няма значение... Дори това какво и колко съм готова да ти дам, ако ти не го искаш... Дори това да изплача всички сълзи на света... И крещя, докато спре гласът ми... защото ти нито имаш очи да видиш сълзите ми, нито имаш уши да чуеш моя вик! Именно страхът ми ме кара да искам да се откажа... За нещо, за което да се хвана, за да си отида... За да се откажа... За да не ме нараниш. За да не ме боли още... И не ти, а аз се самонаранявам, като си посипвам сол в раните... Разумът ми крещи да се спася по-рано... Преди да стане твърде късно... И съм раздвоена между това дали да те обичам, или да се отдалеча и да ми остане само болката... Защото да обичаш, значи да дадеш възможността на някой да те унищожи, вярвайки, че няма да го направи... Нали?! И няма да се предам... Няма да видиш сълзите ми, а УСМИВКАТА МИ! Няма да почувстваш слабостта ми, а силата ми! Няма да видиш болката ми, а фалшивото щастие... Защото любовта ми прилича на сън. От който упорито отказвам да се събудя. Защото обичам като насън... Вярвах, че сълзите, които изплаках, не са пропилени напразно. Вярвах, че ако ти дам най-доброто от себе си, ще бъдеш щастлива. Вярвах, че ако получиш всичко, за сметка на сърцето ми и Ада, през който минах... ще ме обичаш. Защото ще знаеш колко ми е струвало да обичам аз теб. И колко непоносима и огромна цена бях готова да платя, само за да разбереш това, което всички останали отдавна знаеха... колко безумно те обичам... Всички разбраха... но не и ти... сега върви по дяволите! :)))