Беше лятото през 1923 година. Живеех в малка, но уютна къща в Сторнивил заедно със семейството си: майка ми, Мери, стройна жена, с невероятно красиво лице и къдрава черна коса. Баща ми - Джейк, симпатичен мъж на средна възраст. Двамата ми по-малки братя - Едуард и Хюй и кучето на име Лъки. По това време на годината имаше много работа по полята, затова баща ми и мъниците отсъстваха по цял ден, а вечер се прибираха страшно уморени. Къщата ни беше на два етажа. Първият се състоеше от три стаи и тоалетна. Първата стая беше кухнята - малка, боядисана в бежово, с бели кухненски шкафове, малка кафява маса и няколко стола покрай нея. Печката беше малка, с три котлона, но безпогрешна. Над мивката имаше малък прозорец, който през лятото стоеше отворен заради горещината. Следващата стая беше спалнята на Мери и Джейк. Отново боядисана в бежово, но един нюанс по-светло, стаята изглеждаше необикновено гостоприемна. Голямото двойно легло бе покрито с винено червена покривка, която придаваше особена топлина на стаята. Третата - и последна стая от първия етаж - бе пригодена за всекидневна. Боядисана в карамелено, с голяма маса и множество удобни столове за сядане, тя винаги блестеше. На втория етаж бяха моята стая и стаята на момчетата. Имаше още баня и малка стая, която наричахме килер. Около къщата се разпростираше хубава градина с голямо разнообразие от дървета, които спокойно хвърляха сенките си върху западната част на къщата. На по-малко от двадесет метра, източно от къщата, течеше тясна река. Реката, която щеше да промени живота ни. Реката, в която се удави деветгодишният Хюй, без никой от семейството да подозира нещо.
Всеки ден беше прекрасен. Сутрин, още с първи петли, татко и двамата мъници се измъкваха и отиваха на нивята, за да осигурят прехраната за зимата както за тях, така и за нас двете с мама. От своя страна ние с нея чистехме, готвехме и перяхме. Тя, разбира се, го правеше повече от мен. Тогава бях седемнайсетгодишна, стройна, с рижава коса, бяло лице и тъмно кафяви очи, странно контрастиращи с бледостта на лицето ми. Майка ми беше тридесет и осем годишна, баща ми четиридесет и две, Ед беше на дванадесет, а Хюй на девет. През неделите момчетата можеха да си останат вкъщи. Естествено, целия ден прекарваха покатерени на някое ябълково дърво или гонейки пеперуди край реката. Обикновено Лъки подскачаше весело около тях и от време на време се включваше в смеха им.
В деня на погребението на Хюй тези спомени нахлуха болезнено в главата ми и сякаш част от мен самата бе погребана заедно с него. Обичах това хлапе. Животът щеше да се промени и всички знаехме това, но сякаш се опитвахме да потиснем чувството или поне да го отложим. Виждах измъчените лица, обляни в сълзи, студени сълзи, сълзи на скръб. Бяхме се събрали само най-близките роднини и приятели в малко помещение. В дъното беше ковчегът на Хюй, заобиколен от купчини цветя. Миризмата им, примесена с тази на пръстта, ме задуши и усетих как нещо в корема ми се забунтува и задига. Изблъсках хората, седящи до мен и се завтекох към изхода, спъвайки се. Докрай останах отвън, седнала на стълбите, с ръце обгърнали колената ми и глава, подпряна върху тях. Гаденето не беше изчезнало напълно, но се беше разсеяло. Сълзите ми се спускаха на потоци през бузите ми и устремени се спускаха по врата ми. Знаех, че не мога да се преструвам на силна, а и не трябваше. Усетих, че някой ме побутна и бързо се изправих.
- О, мамо - едва успях да кажа през сълзи.
- Знам, скъпа, знам - простичко каза тя и наистина знаеше. Сякаш прегръдката ù ме върна отново в реалността. Притиснах се още по-силно в нея и зарових пръсти в меката ù, абаносова коса. Физическата ù близост ме накара напълно да се осъзная и не след дълго неудържимите сълзи се бяха превърнали в тихо ридание.
© Зорница Арие Всички права запазени