72 часа

        „Всяко чудо за 3 дни”… да, истината боли, нали. Не случайно хората са го казали, в крайна сметка всяко неизменно клише на света е спечелило да е такова заради своята истинност. Това определено е тъжна статистика, защото ми се иска да кажа „никога” и то да е завинаги, защото въпреки че за някои неща е твърде късно, хората все си търсят вратички да не е, защото не искам да само тези три дни щастие... Но това са клишетата, това е истината. Хмм, тази дума  напоследък отчайващо заема голяма част от живота ми, от  това какво ще се случи, какво следва от истината, какво трябва да избера, знаейки каква е истината. А дали искаме да я знаем...? По-добри ли са искрените хора, по-добре ли ни е, когато ни боли, но поне е истинско? Въпреки че ми се иска да отрека и да застана зад твърдението, че розовият балон е по-хубаво място за живот (а то е така), все пак да, истината трябва да се знае, трябва да се чувства и най-вече да се изживява. Дори да боли... аз съм там, в центъра на най-истинската си раздяла, болка, самота. Всичко бе казано, всичко бе разкрито, нямаше капчица от мен, която да не бе на показ, нямаше частица от сърцето ми, която да не се виждаше, бях всичко онова, което съм, нито повече, нито по-малко. А фалшът е навсякъде около нас... но не и този път. Там бяхме аз и ти, голи, искрени. И да, аз разбрах тъжната истина на онова, което нямам, на онова, което няма да имам, на грешния тайминг, на нанесените щети. Реалността, че приказките не се сбъдват, изникна пред очите ми и като едно старо огледало аз се напуках и започнах да отразявам грозотата на света, да превръщам нещата в дефектни, каквато остана душата ми. Вярвам ли в приказки… мисля ли за принцове – не, вече е твърде късно да съм принцеса, а и прекалено много жаби са минали през живота ми, блатото ми пречи да виждам благородното в непознатото... вече не търся приказното, остана само истината. Тъжно е, че въпреки усилията да бъда тази, която съм по default*, тази, която вярва, неизменната романтичка и воин за щастие, вече не съм такава, не успях да се справя, изкривих се. Щетите бяха твърде големи. Загубих се. Цинична съм. Пазя се. Не обичам. Няма ме.

         Момичето с кафявите очи остана заключено в онези три дни, в онези 72 часа, в онези 4320 минути на пълно щастие. А една приятелка все казваше: „бате, няма пълно щастие.”, но този път имаше, и аз бях принцесата в тази приказка. Там съм и няма да се върна. Това бяха 3 дена на душевен мир, на достигнат мираж, на това да си намерил онова, което винаги си искал. И всички от Рая биха искали да слезнат на земята, за да изпитат онова, което аз изпитах за 259 200 секунди. По който и начин да го кажа, в своята същност това време беше момент на идеално пасване, момент на сливане между две души, намерили се в объркания свят на болка и разочарование, на неидеални един за друг хора, в свят на истината. И ние бяхме идеални един за друг, живяхме в реалност, изградена от самите нас. Вярвате ли в любовта от пръв поглед…? Дали беше това... колко ли сладко би било да кажа, че беше, но аз няма да го направя, защото не беше, защото беше нещо уникално, необяснимо нито с думи, нито с жестове, защото беше нещо повече от любов. Колко ли странно звучи... какво може да е повече от любовта? Може би няма да разберете, може би никога няма да го усетите, и аз не бях, до този момент, до тези 72 часа. Вероятно е прекалено трудно да го опиша по начин, който би ви позволил да го почувствате, а ми се иска да е по-лесно, иска ми се емоциите да са по-прости. В онези 4320 минути изпитах повече емоции, повече истини, повече щастие, отколкото почти всички хора не са изпитвали и за 100 дена. Атмосферата беше наситена с видима магия, онази, която те кара да летиш и усещаш с всяка частица от тялото си. Имаше спокойствие и мир, такъв, какъвто съм си мислила, че човек изпитва преди да умре, когато си в едно статично състояние между настоящето и отвъдното и няма какво повече да искаш от света. Имал си всичко, сега може да си спокоен. Но когато си жив и това е едва началото, да изпиташ тази емоция, този мир, превръща душата ти в една енергийна топка, която е заредена с най-чистата и недокосната от никой друг истина. Истината на това, че има happy end*, че има принцове и принцеси, че съществува онзи ангел, който да те спаси – the one*, с когото можеш още от първия момент да кажеш, че би прекарал живота си, и това да бъде твоята истина. Да, аз бях там, и бях принцесата, но балонът се пукна и принцът сега е жаба, а аз съм друга. Момичето с кафявите очи остана там и продължава да вярва в приказките, в ангелите, в любовта... и тя ще си остане там със своя принц, запечатана в спомена, а аз ще бъда тук с повредена душа, в центъра на своята истина.

        Някой някога ми каза, че истината е индивидуална, относителна, че зависи само и единствено от това в какво вярваш, че истината за мен може да не е истината за теб. И е прав. Но истината за нас е, че останахме по средата на онези 72 часа, че имаме само тях. Не успяхме да се върнем и да бъдем повече, да видим повече, да са 2, 3, 5  години приказка, да обичаме лудо и да живеем спокойно. Остана само споменът. Ти си в блатото, а мен ме няма.

                                                                                                          „Всяко чудо за 3 дни”...

*default – по подразбиране (англ. език)

*happy end – щастлив край (англ. език)

*the one – единственият (англ. език)