А надеждата мърда
От малък мечтата ми е да ме погребат в задния двор..ама без ковчег - гол в голата пръст. Какъв по-грандомански начин да напомниш за себе си от ужаса, който ще изпита правнукът ти като се разрови и случайно открие изгнилото ти туловище. Жалко, че няма да го видя с очите си. Но кого заблуждавам? Аз няма да имам правнук, защото съм откачалка, която презира света и съзерцава с немигащи очи неговата всеобхватна поквара. Не заслужавам да имам правнук.
„Съзерцава" казвам, макар това да е също толкова престъпно, колкото и безчинствата на воюващите в Сиера Леоне, които преди да отрежат ръцете на децата с брадва, ги питат „Къс или дълъг ръкав?". Безумие. Но защо давам оценки? Та, аз просто съзерцавам понасяйки смазващата тежест на безсилието, а и бих казал на безразличието. Ако някъде съществува по-голяма мощ от тази, то тя е в Бог или по-точно - дълбоко заровена в книгите. Или може би в хлебарките? Тези безмозъчни твари ще ни надживеят и то с доста голяма преднина.
Искам да съм свободен. Но нямам право, защото съм престъпник. И то в най-болезнения смисъл на думата. Не пред закон или морални норми, аз съм престъпник пред себе си. Моето престъпление е, че прогледнах. Видях, че цинизмът е най-ефективният начин да съхраниш кътче от душата си сред боклука и мизерията на постмодернизма. Кътче, в което да се ровичкаш всеки път, когато ти писне от бълвоча на улицата и по телевизията. Кътче, от което да загребеш малко „светена вода", за да дезинфектираш раните, причинени от преходността на чувствата и емоциите. Кътче, от което да заграбиш и да захвърлиш на боклука, за да продължиш напред до следващата криза.
Но какви престъпления. Светът не заслужава да се самоизяждам, само защото той е уродлив до болка. Понякога ми иде да си отрежа скалпа и да изтръгна всички спомени и мисли, защото вече съм задръстен и вмирисан като бургаската канализация. Умирам си да ги(мислите и спомените) смачкам на топка и да замеря всеки, който ми се изпречи на пътя. Ще се „раздам" докрай, понеже не искам повече главата ми да бъде просто ковчеже за съхранение на „ценни книжа", което съм наел до живот. А искам да харча, да харча, да харча. Докато не остане нищо за казване. Мечтая си за момента, в който ще мога да се изплезя на света миг преди да съсредоточа безучастния си поглед върху гигантската му брадва и кажа не „Къс ръкав", а „ПОТНИК!". Режи!
Абсурдът става мой бог, а Глупостта - моя съдба. Когато ме удари погнусата даже забравям мощта на физическата болка. А това е дълбоко осъдително. Няма по-страшна сила и по-тежък удар от нея (физическата болка). Дори и смъртта не е така „смъртоносна", както отрязването на един пръст или ухо, да речем. Ето къде се крие и най-големият ми страх и същевременно най-сияещата ми мечта - да умра с усмивка, с притъпени от морфин сетива в безлюдна стая, гледайки през прозореца как напускам завинаги безсмислието на един свят и се вливам в това на друг. "Comfortably numb" („Приятно вцепенен"). И краят настъпва плавно и естествено. Но не и сега. Все още съм жив и искам да говоря.
Говори ми се защото не виждам какво друго мога да правя. Самото излагане на мисли предизвиква други мисли, други съждения, преразглежда старите тези и доказателства и сформира нови, модифицирани. И ако подплатя целия този процес с някое или друго книжле, значи имам някакво движение. Така поддържам жив интелекта си, а за него си заслужава да се боря. Не мога да си представя деня, в който евентуално ще получа медицинската диагноза „луд". Това би означавало край със скептицизма, край с цинизма, край с всичко онова, което ми дава максимално ясен изглед за бунището, в което живеем. И все пак Ин* би бил самото нищо без Ян* и обратно. Та, аз ще говоря. Ще воювам за още минутка скептицизъм, обагрена от частица щастие.
"Ин"* и "Ян"* в китайската философия и метафизика са двете противоположни енергии, сили или принципи, които се допълват взаимно и преливат една в друга. Макар противоположни, всяка от тях съдържа в себе си частица от другата. (wikipedia.org)
© Йосарян Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
"лудите,лудите - те да са живи"
-
angella_hell, много качествен коментар си ми сложила. Имаш право за повечето неща, които казваш. Този текст се роди в резултат на доста хаотични мисли и наистина личи известно "разпиляване" на съждения и внушения. Но въпреки това, смятам, че има своята цялост и завършеност. Целта ми беше да атакувам ума на читателя с няколко мои идеи и да го накарам да се замисли. Предполагам, че поне отчасти съм успял. Благодаря!
-
хехе, Астарот, ако не друго, поне ме провокира да се разровя за това какво, аджеба, значеше точно Magna Cum Lauda. Висока степен на признание, хехех Поздрав
-
Не е зле. Никак даже. Magna cum laude
-
Благодаря ви за коментарите (bow)
-
Както и преполагах, хареса ми, не изневеряваш на стила си!Продължавай в същия дух!
-
Аз...не...коментирам...такива...неща.
Защото абсурдът е единствената причина да вярваш в нещо. Голите, сухи факти пораждат единствено свиване на рамене. Затова се налага просто да се събудиш една сутрин и да осъзнаеш, че си се превърнал в буболечка. -
Силен си!
Много!! -
Ето това вече ми хареса.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Оригинални мисли.