11.05.2008 г., 20:02 ч.

Ахон част 1 

  Есета » Лични
1265 0 0
2 мин за четене

Преди дни в пиянството си обещах да направя нещо за една личност, с която сме заедно откакто аз самият водя съзнателен живот и вече толкова години сме като едно цяло. Това е моят другар, обичащ да го наричат Ахон. Ще ви запозная с един негов ден.        

Един нормален ден за повечето, но не и за него, трябва рано да става, а това е сравнимо с трудността да бъдат опазени седалките на стадиона в поредното столично дерби. Времевия интервал от озвучаването на телефона, през неговото удряне в земята до самото напускане на спалното отделение е мъчителен дори и за съседите.

 Денят му преминава в учебни занятия, за които закъснява вече с времетраенето на една футболна среща, но това него не го притеснява, важното е да се види с колегите и да събере съмишленици за бир-феста след това.

Стаята е на няколко километра път, но поне по коридорите има свежи попълнения, ето от далечината се подава поредното. Разстоянието не е проблем да се задейства доброто зрение и да бъде локализиран размера на тези прекрасни неща... да надвишават обиколката на главата на шестокласник, при това само едната. Много усмихната с ризка, която всеки момент може да се скъса, бих могъл да помогна. Аз вървя към нея с усмивка почти колкото нейната, тя спира, не съм и оставил място да се разминем и на моята покана да излезем отговаря, че ще си помисли... Какво ще му мислиш, нали вече спахме заедно, тя се усмихва и продължава, а и какво да направи, нали за първи път ме вижда. Стигам до стаята, но някак малко е късно, вече си тръгваме, получавам домашно от преподавателката да си анализирам поведението, мале... ако това ми се падне на държавния изпит, няма взимане.

Щастливото отваряне на следващите няколко бири е помрачено от телефонно позвъняване, за което бях наясно, но ми се искаше да бъде малко по-късно. Е, няма как, ще се пътува до един американски щат.

Бързото излизане от столицата се оказа разрешим проблем в сравнение с неволите, които ти ми споделяш и към които съм съпричастен, а не може и да е друго, интервала между две световни първенства, в които бяхме заедно, се оказа повече от достатъчен да можем да разчитаме един на друг за всичко не само сега, а и занапред, но защо ли на мен това време не ми стигна да те обикна.

Толкова залисана си в това, което говорим, че не забелязваш как съм пуснал диск с музика на второкласна фолк певица.

Мислим еднакво, че правим повече за хората около нас, готови сме да помогнем, без да се замислим дори, а за облага и мисъл не ни е минала. Питаш ме защо хората така се промениха, защо не получаваш подкрепа от най-близките си хора, защо не можеш да разчиташ на своите приятелки за пореден път. И добавяш, че ако те трябва да направят това, което ти вършиш за тях, някак не е същото...

Моите отговори са ти ясни, не мисля нещо различно от казаното от теб до тук и ти го знаеш много добре, но просто искаш да изкажеш своето несъгласие с всичко това.

Няколко минутното мълчание е прекъснато от поредното предупреждение, че е време да заредим...

© Ивайло Димитров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??