АКО НЯКОГА ПРЕСТАНЕМ ДА БЪДЕМ ХОРА
Бях свикнал с мисълта, че хората, нещата от живота и светът, в който живеем, са непроменими. Че баща ми и майка ми ще са винаги хубави, млади и здрави, че поне, ако не на 20, ще са все на 35-40 години. Че и аз няма да плъзгам гребена по излъсканото си като черковно кубе плешиво теме, да втривам сапуна в чудовищно набръчканите си телеса под душа, че винаги ще се оглеждам в зениците на своите синове като един същински як ствол на идещото издълбоко, отколе и отдалече тяхно родословно дърво. Че домът, в който живея, в който са се родили и живеят те, домът, в който ще се задомят и ще отгледат на свой ред своя челяд, няма да е все тая мизерна социалистическа панелна пещера от памтивека на Тато, а ще бъде уютен, топъл, подреден и непроменим дом и за следващите от моето коляно, които аз вече няма да познавам. И които, слава Богу, също няма да знаят нищо за мен. Или поне няма да знаят нещата в подробности.
Човек никога не живее малко. Човек никога не живее кра ...