АНАТОМИЯ НА МЪЛЧАНИЕТО

          Подозрението, че езикът не казва точно онова, което казва, не е мое откритие. Отдавна е известно, че съществуват много други неща в света, които говорят и не са в ези­ка. Опитът ни е подсказал, че има различни начини на говорене, както и разнообразни форми на мълчание. Човек живее в един постоянен диалог със себе си и света. В повечето слу­чаи разговорите ни се движат в периферията на нашата същност, а там се намират примирението, лицемерието и маската - все ат­рибути на едно малко или много рафинирано Его. Дълбочината на съзнанието, чистото и вътрешно търсене на истината са на свет­линни години разстояние от из­казаните думи. Понякога е дос­татъчно да останем за малко са­ми, да се спуснем по отвесната линия на мълчанието, за да усе­тим, че във вътрешната ни дъл­бочина се намира нещо твърде различно от това, което казва­ме. Колкото повече се спускаме надолу, толкова повече приближаваме до един много опасен район, където не само думите са преобърнати, но съществува ре­алната заплаха да срутим отно­шенията си със събеседника. Придържането към едно високо равнище на откровеност е рабо­та рискована и не печели прия­тели. Откровеността е като пре­калено силната светлина - не може да се понася дълго.

          Може би точно тогава идва на помощ културата на мълчани­ето. Всяко човешко поведение носи в себе си зародиша на оп­ределена култура. Съществува дори култура на самоубийство­то. Всички знаем, че японците имат такава. Но да се върнем към мълчанието. Младите рим­ляни и гърци са били учени да пазят мълчание по най-различ­ни начини, в зависимост от хо­рата, с които е трябвало да об­щуват. Тогава мълчанието е би­ло специфична форма за влиза­не в отношение с другите. Изве­стен френски интелектуалец опи­сва първата си среща с режисьора Даниел Шмид по следния начин: "Не зная защо, но след няколко минути открихме, че ние всъщност няма какво да си кажем. Бяхме заедно от три сле­добед до полунощ, пихме, вече­ряхме. Не мисля, че приказвах­ме и двайсет минути през всич­ките тези десет часа. Тогава започна едно дълготрайно приятел­ство. За пръв път едно приятел­ство започна за мен с напълно мълчаливо поведение."

          В някакъв смисъл разговорът свежда и най-възвишените не­ща до определен размер, при­вежда ги под най-банален общ знаменател. В откритото море на баналното е пълно с хиляди пъ­тешественици, които неуморно размахват гребла без да помръ­днат от мястото си. С декорати­вен, изпълнен с патос език те постоянно градят тези истории на нищото, които издъхват и уми­рат дълго преди края на разговора. Понякога се използват ве­личествени словесни конструк­ции, за да се разкаже една оби­кновена човешка низост, дребнава интрига или най-обикнове­на квартална клюка. Впрочем за­белязал съм, че баналното е ви­наги тържествено.

          Разминаването между гово­рещ и слушащ убива разговора още в утробата му. Превръща го в монолог. Желанието ни да бъдем главно действащо лице на сцената на диалога, претен­циите ни за наблюдателност и безпристрастност така замъгляват съзнанието ни, че дори не забелязваме как отдавна сме останали сами. И така се раж­да изкуственият и несръчен те­атър на общуването, в който ни­кой никого не слуша, и всеки говори сякаш на себе си. Изг­лежда са необходими тези ост­рови на мълчанието. Чрез тях най-малкото ще усетим дали не сме останали вече сами. Ако из­казаното е претрупано със страшно много неща, повече от кои­то без връзка с човека отсре­ща, ние сме срутили всички мо­стове със събеседника. Мълча­нието заема неочаквани места и форми в общуването, прави отношенията изтънчени и ненатрапчиви. За да доловим дви­жението на светлините и сенки­те през клоните на дърветата, понякога е достатъчен един съ­участнически поглед. Духовно­то родство, любовта често ня­мат еквивалент в езика. Същес­твуват човешки състояния, които изглежда завинаги ще си останат извън словата. Мълчани­ето ни пречиства от озлочесте­ните думи на ежедневието, по­мага ни да усетим с по-голяма сила какво значим един за друг. Понякога отговорите идват от самото мълчание.

          Спомням си разговора, който водих преди години с висш пра­вославен духовник. Изразих скептицизъм към библейските нас­тавления, касаещи властта. Съ­щият проблем е тълкуван и в "Първото послание на Петър". Не бях съгласен, че трябва да се отнася­ме с уважение и почит към всич­ки управници и не приемах, че те са служители, назначени от Бога за поддържане реда в обществото. "Моето свободно и съкровено мислене - казах разпалено - ме възпира да изпитвам почит и ува­жение към люде, които ми изглеждат като злодеи. В този смисъл би трябвало да изпитвам почит и уважение към Сталин и Хитлер, ако съдбата ми е отредила да бъ­да техен съвременник.” Човекът, който стоеше зад писалището си, ме превъзхождаше по знания и житейски опит. „Вижте - каза той - когато страдаме несправедли­во ние печелим Божието одобрение. Бог се радва, когато види, че отдаваме най-голямо значение на отношенията си с Него отколкото с..." Последва дълго мълчание, после излязохме навън. Когато пресичахме двора от­ново поднових разговора: "Зна­чи... излиза, че няма никакво до­стойнство в това да почитаме и уважаваме злодея... Аз искам да уважавам, почитам и обичам по един свободен и съкровен за ме­не начин..." Човекът се спря, помълча така още известно време, после каза: "Как успявате да ка­жете толкоз пъти думата свобода?... Вижте, има неща, които не са в езика, а в сърцето...”

          Разговорът не беше достатъчно категоричен. "Е, добре - казах - това значи, че думите подхвърлени на човешките домогвания, могат да ни отдалечат от вечните истини. Всичко трябва да дойде отвътре, т.е. всеки да приема нравствени­те предписания със сърцето си. И да действа с цялата си душа, а не по принуда. Защото другото е театър..."Събеседникът ми не от­говори. Стоеше до вратата полуусмихнат с някакъв почти недоловим съучастнически поглед. Ня­маше нужда от повече думи. То­ва ми беше достатъчно. Можех само да отвърна на погледа му.

Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ