Аз наистина те обичах...

Когато те срещнах, не те харесах. Ти беше за мен един от всички, този, за когото най-малко се интересувах. И колко хубаво беше тогава...
Но ти, ти сякаш ме омагьоса... каза, че ме обичаш, а аз, наивницата, повярвах и се влюбих. За мен ти беше по-нежен от дъждовните капки, падащи по лицето ми през ранна пролет, думите ти бяха по-искрени от тези на малко дете, ти беше по-красив и от залеза на брега на морето... ти беше всичко!
Късно вечер, преди да заспя, си мислех за твойте красиви очи... мислех си за миговете, прекарани заедно и чаках с нетърпение да те видя отново.
Но един ден почувствах, че светът се срива пред очите ми... това беше денят, в който разбрах, че има друга. И на нея ли каза, че я обичаш? И на нея ли каза, че е прекрасна? И на нея ли каза, че сравнение с красотата и, всичко друго бледнее?
С какво заслужих лъжите ти? С какво заслужих отношението ти? А какво ше кажеш за празните надежди? Какво бях аз за теб - една от всички?! А моите чувства, забрави ли ги? Сега всичко е разбито - чувствата ми, вярата ми, недеждата ми, мечтите ми.
Бих дала всичко, да не бях те срещала, бих дала всичко, да не бях те чула, бих дала всичко, да не бях повярвала, бих дала всичко, да те мразя... но не... ти си тук, вътре в мен и не искаш да излезеш. Защо?! Хайде, не ме измъчвай, махай се! Не ти ли бе достатъчно? Аз ти дадох всичко, в мен вече няма нищо. Какво? Имаш нужда от помощ, от любов? Искаш някой да те разбере... съжалявам, аз не мога да ти помогна вече... ти ми взе всичко човешко. Нямам сили да заплача, нито да се засмея... нямам сили да продължа напред. Ти загаси светлината в тунела... защо? Съжаляваш? Не, не! Късно е за съжаление. Искаш да ти простя?! Но как?! Ти открадна сърцето ми... аз не мога да почувствам страданието ти, както ти не почувста моето. Сега разбираш ли колко сгреши? Да? Но вече е късно, твърде късно, мили мой, аз не мога да отвърна на чувствата ти, защото ти разби моите...