Балетът на моя живот - нулевата гравитация

(Есе)

Казват, че нито живота, нито смъртта са болезнени, болезнен е само преходът между тях. С първото си проплакване, бебето преминава от майчината утроба в човешкия свят и така е и по-нататък в живота. Всичко търси израз от непроявеното към проявеното или по-простичко казано - "от нищо - нещо".

  В един есенен ден, миналата година, влязох в ролята на бебе - на бебе, което откриваше, изучавайки себе си, нова частичка от същността си. Това беше моят балет. Във връзка с мислите си досега, този миг на откриване много прилича на мига, в който едно развълнувано и плачещо малко дете прегръща майка си. Вече не бях бебето - бях едно подрастващо дете. Или поне така си мислех тогава. Всъщност нямам никаква намерение да говоря за самия балет - всеки човек, който живее с - от - в изкуството трудно би могъл да опише себе си. А и не е необходимо. Говоря единствено и само за това, което балетът ми даде досега. Зная, че има и още, но тогава най-вероятно ще пиша за някакво ново измерение, отвъд гравитацията. Както и да е, малък антракт.

    Постепенно пораствах и израствах, намирах себе си именно в онова "непроявено", за което говорех в началото, и което лека-полека намираш отзвук и навън от сърцето ми. Може би освен да пиша някога съм искала и да танцувам и това да бъде нещо като "мисия" в моя живот, но ние непрекъснато правим избор, изхождайки от самите себе си. В това е нашата сила и нашият размах - в Изборът. Когато реших, че вече съм пораснала достатъчно, ми се наложи да се откажа от заниманията си с това изкуство. Още си личи по мен, нищо, че сълзите по този лист ги няма. Те са в душата на детето, което си мислеше, че е пораснало, а може и да е мислело правилно, за самото себе си. Като че ли, това беше най-важното, което ми даде балетът - една нулева гравитация. Едно пространство, където именно непроявеното се проявява и където се осъществява преходът "живот-смърт", "смърт-живот". Тази нулева гравитация грациозно ми показа, че изкуството няма плът и ние сме тези, които го материализираме, но дори при раздяла с него, то остава в нас, в полето на нулевата гравитация. Точно няма  принадлежност, но няма и хаос, всичко е такова, каквото трябва да бъде. В този момент аз се намирам в такова гравитационно поле - далеч и близко до себе си, до Балета и до мястото, в което се съединяват в едно. В нещо като моя Дух. Непосилно е да го описвам. Важното е, че това местенце, това кътче от Вселената е мигът, който преживявам и който ще отвори нови млечни пътища за мен. Мигът, в който разбрах, че бебето и детето порастват, но това е един непрекъсващ процес. Няма пораснали хора, всички непрекъснато се променяме.

   И това е така, само защото избрах да бъде такова - със съзвездията си, с черните си дупки и нулевата гравитация.

Андромеда,

06.06.2008г.