на Теодора
    
     Ти не обичаш Митко, Теодора, не го обичаш.
     Ти обичаш собственото си постоянство в този брак.
     Любовта няма нищо общо с егоизма да контролираш някого и да го променяш по свой образ и подобие. Този, Който трябва, го е направил веднъж, като е създал хора, различни един от друг. А ти искаш на всяка цена да ги уподобиш на себе си. Защо? Мислиш, че си еталон, по който трябва да се прекрояват хората!? Не е ли това егоизтичното ти обсебване, което Бог всеки път наказва, като ти създава пречки и проблеми? Дано се сетиш и се спреш.
     Ама не се сещаш...
     Продължаваш с постоянството на рафиниран егоист да налагаш мярката си върху другите. Докато заприличат на тебе. Понеже това те кара да се чувстваш важна.
     Ако желанието ти е да живееш сама със себе си, трябва ти просто безлюден остров. Ще е и по-лесно, и по-евтино. Пък и никого няма да обезличиш.
     Истинската любов, Теодора, не е изпълнена със страх и съмнения. Тя не звъни непрекъснато, не следи, тровейки личната свобода на човек, решил да поиграе на карти или да си каже "наздраве" сам в някой бар, не чака будна, наточвайки като кинжали "опасни" въпроси, които със сигурност ще уязвят оня, когото уж обича. Ще го накарат да влезе в кръгова отбрана и ще го ранят до смърт.
     Истинската любов е разбиране и великодушие, нежност и закрила. А ти строяваш войската си всеки път, когато някой реши да изпие едно питие с Митко. Понеже не си там и не можеш да цензурираш разговора. Мислиш си, че щом някой някога ти е дал фамилията си, вече е твое притежание. Или "даденост", както обичаш да се изразяваш.
     Фамилията може и да остане, Теодора, но любовта си отива. Не знаеше ли?
     Сега се опитваш да хванеш последния влак.
     Защото си отчаяна.
     Толкова отчаяна, че си готова да се научиш да сееш цветя, да правиш лютеница, да садиш домати - все неща, които категорично отказваше 13 години.
     Направи толкова грешки, че колкото и да не искаш, сама разбираш - любовта вече не започва и не свършва с теб...
     Затова измисли яростта към хлебарките в апартамента на деветия етаж и желанието на децата да са все около баща си.
     И се опита да превърнеш в рай вилата, която не е нищо друго, освен луксозна каторга за опитомяване. Защото там правиш точно това, нали?
     Е, за 13 години е все пак постижение. Но едва ли е достатъчно.
     Затова промени и отношението си към секса. От "сексът не е всичко" и "не че е нещо, с което не мога да се справя", той влезе в честа употреба и зае челното място в класацията на семейните ти задължения. Защото когато всички влакове са изпуснати, идва надеждата, че още едно дете ще ви "сближи". Колко му е! Толкова си се сраснала с успеха "на всяка цена", че си готова да манипулираш дори появата на трето дете...
     Което показва, че си пълна с комплекси. И не можеш да обичаш никого освен себе си.
     Можеш да употребяваш, да използваш ситуации, да кроиш "хитри планове" с отчаянието на губеща жена... Но не можеш да обичаш.
     Затова не успяваш...
     Каквото и да правиш, стигаш единствено до скандалните разпити, които са твоя запазена марка и оная диря от ножица на масата, оставена от един разгневен мъж. Като избяга от нея, от себе си ще можеш ли?
     Сега те влудява мисълта да не загубиш Митко, но не защото го обичаш. А защото бракът ти с него е просто част от общия ти успех пред обществото, което носиш на ревера си - да пръска ухание и добър вкус. Целостта на имиджа на Теодора Петрова.
     Успехът, а не любовта, е афродизиакът за теб. Което си е типично мъжко мислене. Е, на кой мъж му се иска да живее със себеподобен?
     ... А трябваше да си останеш само жена - топла, сърдечна, мила, слънчева. С постоянно изригващ, почти детски смях. Не престорен, не репетиран, не култивирън, не нарочно, не като някоя точка от дневните ти приоритети, а истински. И нямаше да имаш нужда от армии за опазване на територии.
     Свободата, Теодора, свободата, от която толкова се страхуваш, не значи непременно развод. Тя е да отвориш златната клетка, в която висят само твоите портрети, да оставиш птицата да излети, да опознае чужди, екзотични земи, да разбере, че нейната е най-хубавата и да се върне.
     А ти, след като си чакала колкото трябва, да кажеш тихо: "Липсваше ми..." Да го кажеш с  о с ъ з н а т а  любов. А не от страх, че съгледвачите ти са изгубили от поглед следения обект.
     Щеше да знаеш всичко това, ако в душата ти наистина имаше любов. А не конструктивни мерки за ефективно използване на мероприятието "брак". Затова си на път да го загубиш.
      Докато кроиш планове за опазване на околната си среда, не забелязваш, че Митко е в същото изходно положение както преди една година. Че и по-зле.
     Защото тогава поне имаше надежда, че като се върнеш ти, ще се върне и любовта. Сега и това няма. Чувства се по-сам и от отшелник в пустиня.
     Душата му я няма.
     Нищо, че се опитваш да му създаваш рай на място без обхват.
     Ако не беше заета да мислиш толкова за себе си, щеше да знаеш, че той отдавна живее така - без обхват за тебе. Нищо, че украсяваш от време на време русата си главица със спомени от миналото.
     Той отдавна е без обхват...