Страхувам се до последната въздишка, която си поема денят и съм объркана с първия нощен полъх на самота. Прикривам усмивката си, защото така съм била изглеждала по-загадъчна, а всъщност искам да направя грозна гримаса и всички да разберат, че това, което разяжда волята ми, е безсилието ми да открия пътя към себе си. Стоя, сякаш непреклонна към жестокостта на тези, които ме заобикалят, а в действителност приличам на онзи светофар, който е на улицата отсреща и всеки подминава, без да се съобразява как свети. Какво значение има за всички тези хора дали е червено или зелено!? Те просто преминават. Може би не се интересуват от това какво става със тях или предпочитат да прекосят кръстовището на ежедневието си тихичко, за да не разберат другите, че и те са светофари, които стоят там някъде на тяхната си улица и светят, без да са нужни на трафика. Всичко бърза, сърцето ми, колите, дори съдбата ми бърза! Но накъде се е запътила? С това темпо как да се насладя на моментите, когато може да остана онемяла от красотата на собствените си постъпки или да поема последствията от неблагоразумието. Преди време можех да разчитам, че някъде в пространството мога да чуя глас, който да последвам и да срещна междувременно мъничко надежда, а сега оглушах дори за собствените си скърби. Дали изчерпах всички възможни ходове, които можеха да ми донесат утеха и сила да посрещна това, че отново съм застанала на пресечната точка на емоциите си и липсата на желание в очите си, с което да ги разбера? Не правя себе си щастлива, остана ми само да прегръщам с ръце, които носят празнота на тези, които сляпо заспиват в прегръдката ми. На гости в лудостта си приемам само равнодушието на спомените. Дори те не могат да ме накарат да изпълзя от нищетата на ужасеното безвремие и вакуума, в който се опитам да открия нещо, което да ме свърже с реалността. Ако това, което желая, ме подмине, защото не зная как да го разпозная? Тогава ще се променя ли, без да знам защо, или ще продължа да се опитвам да избягам от страховете си, като отправям безброй въпроси към всички, а всъщност към никого? Опитвам се да намеря кой да ми отговори, дори ще се опитам да счупя краката си, за да не мога да тичам, но не съм сигурна дали аз сама не трябва да призная пред себе си, че отговорите са скрити някъде в това, което наричам празнота, която нося, а то всъщност е способността ми да чувствам. Не вярвам, че мога да крещя с пълно гърло и да бъда разбрана, отдавна престанах да мисля, че може да говоря и да бъда чута, да пея в тишината и да бъда аплодирана за смелостта си. Странното е, че съм жива, а не дишам истински. Плача, а не мокря лицето си. Събуждам се, а не, а не виждам изгрева. Само вечер мога да обикалям улиците и да се блъскам в други светофари, които сякаш и аз не забелязвам вече. Понякога усещам болката от удара в тях , но и тя бавно избледнява под набезите на останалия свят към мен, към тези, които не знаят защо и кога да спрат да подминават…