Често казвам на някого, уж на шега, че ако можеше да надникне в сънищата, би ме изпратил в психиатрия. И може би наистина би. Но ако можех да контролирам подсъзнанието си и образите, които ми изпраща, щях ли да си избера това, което получавам от него? Дори на този въпрос не мога да си отговоря. Но оставям настрана странните и често несвързани глупости, които ме спохождат нощем. Да речем, че ги отдавам на кафетата, които пия всяка нощ преди лягане (да, всички ме гледат изумено, когато им кажа) или тежките цигари, които пуша. Те не са притеснителни. Приемам ги за нискобюджетен филм с ниска оценка от критиката. Проблемът са другите, наистина натоварените сънища. Натоварени с образи от миналото, натрапчиви изображения на места, събития, хора, които никога няма да се върнат. Понякога всички изброени неща са преобразени в други, подобни на тях или пък съвсем далечни по образ и смисъл. Но само външно. Аз знам какво е това, знам, че иска да ме сграбчи в хладен, железен юмрук, да ми припомни какво съм загубил, сякаш аз не го знам. Нощем съм в някаква напълно различна реалност, която наистина някога е била реална. В друг свят, коренно различен от будния. Свят, от който някога съм бил част и той от мен. Дори не мисля, че когато сънувам, ме води толкова подсъзнанието, колкото сърцето. То си знае къде иска да е. На местата, където е било най-щастливо. Затова то търси това отминало щастие в сънищата. Защо обаче, макар и споменавайки думата "щастие", когато се събудя, се чувствам разбит? Защото това пренасяне в един алтернативен, отминал, по-хубав свят, е еквивалентно на всяко едно прекрасно събитие, което ти се случва в реалния живот. И когато приключи, ти си изпълнен с носталгия и искаш то да се върне. За разлика от истинските събития обаче, сънищата наистина се връщат. И то често. Понякога в няколко поредни нощи. Някой би казал, че това е знак. Освен очевидния факт носталгия, има ли и друг? Получавам ли така някакво съобщение, което не мога да разшифровам? Дали наистина е вярно, че когато много често сънуваш някого, това значи, че му липсваш? Има нощи, в които ме е страх да заспя. Колкото и страшно да е за мен безсънието, хиляди пъти по-мъчително е да сънувам образ от миналото, който да ме прониже право в сърцето. Това ме кара да се чувствам още по-безпомощен. Дори когато всячески се опитваш да забравиш нещо, то се връща и те ръчка непрекъснато, смее се в очите ти с безмилостна усмивка и цели единствено да те разруши. Остави ме намира, приключих с това, не ме карай да изживявам всичко наново, колкото и хубаво да е било! Ако не можеш да се смилиш над мен, поне не свършвай никога. Позволи ми да остана завинаги в този сън, излекувай моето безсъние, направи ме част от този свят, а не просто минувач, който се отбива за малко. Защото с всеки сън, който приключи преждевременно, раната в мен става все по-дълбока и аз пропадам все повече в нея. Или ме освободи напълно, или ме приеми завинаги. Иначе по никакъв начин не се различаваш от реалния свят и си просто един фалш, който ти дава всичко, от което се нуждаеш и след това рязко ти го отнема. Заради това те ненавиждам, сън мой! Ненавиждам те, но копнея за теб. Защото ти си моята машина на времето, свързваща ме с всичко хубаво, което някога ме е спохождало, макар и за кратко. Аз съм хванат в твоя сладък капан, разкъсан между две реалности. И дописвайки тези последни думи, мисля за това, което си ми приготвил тази нощ...