Евтин алкохол. Чаша. Две. Слушам „нашата“ песен. Беше записала късометражен филм на нея. Беше прекрасна на кадрите, а не е ли винаги.. Обикалям хола и все я мисля. А ся и проблемите. Има гадже – хубаво, не можем да сме повече от приятели - хубаво. Тогава защо, по дяволите, я мисля още? Задавайки въпроса, ми става топло, защото знам отговора. Паля поредна цигара.

Излезнах от кръговрата на дома си. Писна ми. Навън беше вече мрачно и аз разбира се се сливах с пейзажа със своята меланхолия. Бях пребледнял и усещах как всичко в мен бушува. Уви. Все още я мисля. Всичко нейно. Всичко споделено. Всеки миг. Всяка емоция. Жалко, не е ли.. Да мисля постоянно за момиче, което не е мое. Да продължавам да играя смешника, който е приятел, а всъщност вижда само любов и блянове, които никога няма да сподели. Мазохист съм в това отношение. Усещам как нещата се въртят около мен в един и същи ритъм в един и същи шибан омагьосан кръг. Дали може някой да ме измъкне или пак сам трябва да се добера до глътката свеж въздух и спокойния среднощен сън. Любовта се оказа една празна кръгла стая. Нищо. Ще си намеря ъгъл в нея и ще умра там – сам, блед и мрачен. Банално, но сякаш съм тяло без душа или душа изгубила тялото си. Ето че пак стана 2 след полунощ. Никога нищо хубаво не става в 2 след полунощ. Пак си пускам „нашата“ песен. Изпадам в безтегловност сякаш съм взимал тежък опиат. Опиат с нейното име. Криво ми е. Защо трябваше да я разпитвам за връзката и с него? Не исках да го знам. Екзистенциална криза – отново. Ще издържа ли? Още малко да не сме заедно. Още малко да сме само приятели. Усещам близостта на края. Ще свърши зле. Тя самата е в неведение. Не се усеща. Играе си със съзнанието ми сякаш съм кукла на конци, а може би аз и позволих.. Не сме се виждали. Било невъзможно да се влюбиш в човек, на когото дори не му знаеш прегръдките. Докосването. В съзнанието ми сме се срещали. Хиляди пъти. Винаги в 2 след полунощ. Усещал съм прегръдките и. Усещал съм докосването и. Вече от месец ми пише добро утро всяко утро. От месец ми праща деня си в откъслечни кадри. Утрото е най-красиво с невежата ѝ усмивка и подпухналите ù очи. Тогава очната линия все още не е сложена и създанието, в което съм влюбен, ме гледа от снимката. Откога това добро утро е просто добро утро? Откога това естествено държание е привилегия за всеки, който я познава? Събужда се и праща снимка на всички в един от най-интимните и нараними моменти. Не мисля. Означава, че си мисли за мен.. не много, но достатъчно, че да ме завърти в кръглата стая.. Дали и тя мисли за мен, както аз за нея? Поредният въпрос без отговор. Не се страхувам. Не мога да изгубя нещо, което не ми принадлежи. Страх ме е само да разруша този комфортен паралел, който си създадохме от разстояние. Май пак ще замълча. Нямам смелост да и кажа. Не знам какво искам и не знам защо го искам и мислите ми ме побъркват. Не искам да затварям очи в 2 след полунощ. Тя винаги е наоколо в 2 след полунощ.

За секунда е тук

За две вече е навсякъде

За три изпълва въздуха и тялото ми

За четири вече я няма

Още миг

Край

И сякаш искам да изчезне

За да ме остави сам

И сякаш искам да се върне

За да ме довърши