Днес ни има ...

а за утре сигурни ли сте, че ще е така?

            Бррр... колко е студено! Нямат ли край тези мразовити дни. Имам усещането, че продължават от цяла вечност.

            Вървя из пустия парк, обсипан със сняг. Въпреки зимата и самотата, която тя носи със себе си, тук е така красиво и спокойно. Сякаш, изгубен сред дърветата и тяхната миротворност, се чувстваш защитен от сивотата, завистта, покварата и злобата на заобикалящия те свят.

***

            Преосмисляйки всичко случило се през последните месеци, осъзнавам колко нищожни сме ние – простите човешки създания.Не виждам никакво положително развитие сред обществото и проблемите, свързани с него. Появиха се още повече смъртоносни болести; войните продължават, а заедно с тях и загиналите; нови атентати; повече умопобъркани маниаци, всеки борещ се за каузата на живота си; ужасни убийства на деца ... ПОКВАРА!!! БЕЧОВЕЧНОСТ!!! БЕЗСКРУПУЛНОСТ!!!

            Какво се случи през това време в България? Поредното разочарование на народа. Разкъсва ме вътрешно наивният въпрос: “И как е възможно ПАК!?” Ами, възможно е за една България. Страна, управлявана от алчни, безскрупулни и егоистични лъжци. Мисля, че вечно ще изразявам такова отношение към хората, които я управляват, а не искам.

            Преди година обвинявах “младите българи,бягащи надалеч”. През това време до днес разбирам,че някой ден и аз ще стана като тях. Толкова болно ми е като виждам тези млади и жизнени хора, които имат целия потенциал, за да успеят – знания, лични качества и амбиция – а “нещо” и “някой” все ги спира. Всичко, което са изградили в себе си с надеждата да преуспеят, в един миг изглежда безсмислено и безперспективно на фона на класови прослойки, лични връзки, разделение.

            Чудя се – кога ще дойде и дали въобще ще дойде времето, когато хората ще се избират по възможностите и практичските им умения, а не по ... вие знаете какво. Равенство!!! Това имам предвид – в пълния му смисъл. Равенство пред закона и обществото.

            ... Какъв песимизъм съм насъбрала, аз – вечният оптимист. Явно всичко е възможно. Е, това поне е успокояващото.

            Досега писах през погледа на песимиста  и реалиста в мен. Ще се опитам сега да бъда оптимист...

            Може да е зима, може да е студ, да е самота, но тук и сега това е най – прекрасният миг, най – изпълващата глътка въздух, която съм поемала с пълна гръд, защото ако след малко вече не съществувам,ще зная, че съм била едно цяло с вселенската енергия и природна красота.

            В света имало болести, убийства,омраза ... Е, и? Кога ги е нямало, откакто съществува човешкия род? Просто стават все повече с времето. Няма нищо – така или иначе всички рано или късно ще ... вие знаете какво. Опасността от това е на всяка крачка, но няма създание, което да знае на коя крачка и как ще се случи.

            Всеки на тази земя се бори малко или много за повече власт и пари. Иде ми да изкрещя: “Що за мислене?!” Сега няма да споделя подробно своята идеология. Само искам да ви напомня: бихте ли били истински щастливи, ако – представете си – имате всички коли, къщи, вещи, дрехи, мъже/жени (целият материален свят), а за сметка на това нямате – хората, които са ви създали (родителите); най – добрият ви приятел, който въпреки всичките ви недостатъци, ви е прощавал и помагал; здравият дух на доборото сърце; искреността и подкрепата на хората, които ви обичат. Благодаря – предпочитам милион пъти приятелите и родителите си пред цялото земно богатство. Все пак живеем, за да се усвършенстваме в човешките си качества, а не в материалната база и осигуреност. Вярно е, че един от най – големите ни стимули за прогрес е в желанието за по – добър начин на живот – поне да имаме най – необходимите неща. Но нека те не стават абсолютния стимул.

            България – хубаво ми е в родината – кръвно съм свързана с нея, обичам я! Като се започне от малките й богатства: тревичките, цветята, плодовете й; плодородните  полета; гъстите и дивни гори; екстремните и величествени планини и върхове; кристално бистрите й езера; плодородните й почви и лечебни извори – всичко това събрано под едно небе, на една земя, върху която са се изградили големите й богатства: силни и дръзки хора, борили се да я съхранят и направят свой дом. Тази земя е платила за своята свобода и независимост с цена по – скъпа и от най – голямото земно богатство – с кръвта и саможертвата на своя народ. Въпреки многобройните падения и малко възходи, тя все още е на картата на света...

            Българите имаме всичко необходимо, за да изградим общата ни мечта – за относително равенство и по – добър живот. Проблемът е един – липсва ни онази сплотеност и единение, които да дадат общ тласък на напредъкът. Все си мислим, че няколко души ще ни оправят. Колко се самозалъгваме! От малките неща всеки ден и от всекиго ще стигнем до крайната цел. Вместо това какво правим? Всеки гледа собственото си “гнездо”, върви напред като “кон с капаци” и забравя в ежедневието си за милосърдието, великодушието, добронамереността и човеколюбието...

            БЪЛГАРИЙО, ДАВАМ ТИ СЕБЕ СИ – защото във всяка клетка от съществуванието си усещам, че това ме зове. ИСКАМ, МЕЧТАЯ и ще се БОРЯ, и ще се повторя от преди година – “всеки българин да бъде доволен, че живее в България, а онези които са далеч, да се завърнат в родната си земя”. И вярвам, че това е възможно... Просто времето за възход наближава. Усещам го във въздуха около себе си. Сякаш имаме второ възраждане, когато българският народ ще се осъзнае като нация, готов да се бори за благоденствието си. Вярвайте ми, това време идва – с много бавни, но сигурни темпове ... И пак казвам : “България ще пребъде!”

***

            Хей, какво стана? Снегът се стопи?! За един ден... Но най – чаканият ден! Няма голямо значение какво е времето навън, а това какво е вътре в нас. То трябва да е такова, че да те стимулира и ентусиазира да даваш повече и по – доброто от себе си. Ето, тогава душата ти ще грее като пролетно слънце, ще те топли като есенно, ще те изгаря като лятно и ще те радва като зимно.