Беше неделя сутрин. От онези есенни дни, в които обичах да се излежавам до късно. Още рошава и по пижама, трудно успявах да асимилирам всичко, което мама изстрелваше като картечница относно задълженията ми вкъщи. И въпреки, че неделя е мързелив ден, реших да изляза.

Навсякъде цареше спокойствие, а листата на дърветата падаха, образувайки пъстър килим пред краката ми; слънцето почти не се показваше; даваха го да вали. Разхождайки се по улиците на града ми, забелязах отворен магазин (не очаквах, че някой ще работи в неделя!) Влязох. Беше от магазините по 1 лв., в които човек можеше да открие какви ли не неща! Търсех свободата... На всяка стока имаше определена цена. Сканирах с очи щандовете. Наистина имаше всичко. Хората си купуваха Сила, Власт, Слава, Лъжи... Някои от стоките даже бяха на промоция! Излизаха доволни с новите си придобивки, които бяха причина за огромните им и може би краткотрайни усмивки. Да, наричам ги така, защото евтината стока има много клиенти... и тъй като евтината стока лесно се разваля... създава множество от краткотрайни (както вече споменах) усмивки. А аз все още не намирах свободата. Попитах една от продавачките дали може да ми помогне, а тя нагло ми каза, че търсената от мен стока отдавна не се произвежда, понеже хората не давали и стотинка за нея. Това ми даде доста храна за размисъл във вече следобедните неделни часове.

На път към вкъщи заваля. Времето беше мрачно, мокро, мъгливо и сърдито, но въпреки това, внасяше у мен огромна доза спокойствие! Виждах как хората бързаха да се приберат, търсеха чадър някъде из чантите си или се криеха под навеса на някой вход. Аз вървях бавно, наслаждавайки се на всяка паднала капчица дъжд. Гледаха ме странно, а аз им се усмихвах, защото бях осъзнала отговора на много важен въпрос... колко струва свободата?

Прибрах се мокра от глава до пети и се насочих към рафта с книги в стаята ми. Тайно си присвоявах книгите, които бях прочела от на мама библиотеката. Седнах на земята и започнах да търся, дори и вече да бях открила "отговора"... Попаднах на "Дон Кихот", който бяхме учили преди 2 год. Замислих се, че за него "свободата е най-висшето благо"... Сетих се за Ботев. За него пък "само онзи, който е свободен, може да се нарече човек в пълния смисъл на думата." Отново се усмихвах. Вече знаех, че мога да нарека себе си Човек с главно Ч. Чувствах свобода. Може би тя за всеки приема различна цена... За мен би могла да бъде и няколко капки дъжд... А хората с чадърите ли? Те също като хората от мита за пещерата отказват да си "купят" свободата, тъй като оковите им или техните зависимости не им позволяват да се сдобият с нея. За тях цената е твърде висока... А и може би затова предпочитат щанда с ограниченията... Свободата и някакво си щастие...? Продавачките се опитват да се отърват от тях. Днес са на промоция! - 2 за 1 лв. (...)