9.04.2008 г., 13:24 ч.

Черно море – моето, твоето и нашето 

  Есета » Ученически
5981 0 0
4 мин за четене
Черно море - един порив на майката природа, затаил нежен спомен във вечна България. За това чудно море с кротки, чисти вълни, взело в дълбините си живота на много хора, се разказват легенди по цял свят. Как преди години, за да опазят българското в себе си - четиридесет девойки заплитат косите си една в друга и стават жертви на сърцето му. И до ден днешен в Черно море има бряг - Калиакра, носещ името на водачката на момичетата погубили искрата си за живот там. Заради тази тяхна велика постъпка, достойна на уважение, Черно море ще остане българско завинаги. Но с изминаващите години ние ставаме свидетели на пагубата на едно туптящо сърце - нашето море. Днес по бреговете му се строят огромни строежи, закриващи неговата детска невинност, опетняващи топлите му води. А то плаче, плаче, та дори в сините му очи се чувства нотка тъга. Излива то невинните си сълзи на златния бряг, ала никой не дочува стона му. И след години пак ще е така... Ала аз се страхувам, че когато остарея, ще разказвам на внуците си, че там е имало море с истински, човешки чувства, със сини очи като сърцето на океана. Страхувам се, че в последния си миг живот аз не ще доловя топлата му усмивка, не ще чуя милото "Сбогом". Та сега, макар и зима, Черно море преоткрива онова чувство любов към Земята, което се крие някъде дълбоко в сърцето. Макар и мрачно, траурно опустяло през студения сезон, в него гори пламък. И при всеки един допир с очи този пламък изгаря силно душата ти. Вглеждаш се как някоя чайка или гларус лети над вълните му, по-самотни от всякога и пее тъжна песен. Песен за едно синьо, чисто и велико море, което сега плаче, та чак аз го дочувам.

Тази мрачна картина започва да се променя през пролетта, когато зимата прибира ледения вятър и започва ухание на цветя и порив за живот. И тогава Черно море започва да затопля водите си и да ни ласкае с приятния ден. И когато се вгледаш, виждаш как слънцето гали с лъчите си бреговете и вълните му. То по-доволно от всякога се впуска в една игра на гоненица до брега и след това пак се прибира. И така минават пролетните дни бързо и неусетно и изведнъж разбираш, че е дошло лято, всички грабват банските си и се впускат към него. А то щастливо си играе с малките дечица на плажната ивица, слънцето гали малките им крачета, а те весело се смеят. И бреговете ехтят в смях и веселие, птиците, гордо завърнали се на родна земя, кръжат във висините и в чуруликането им се долавя топла нотка на нежност. И неусетно, изминал деня, слънцето се скрива зад хоризонта, разкрива ни един неповторимо изящен пейзаж. Време е и луната да се полюбува на вълните му. Та тя вика и звездите, да запомнят този момент. А Черно море заспива тихия си сън, защото утре ще има повече хора и всичко ще е дори по-весело. България и морето са вечен дом на хора, птици и животни.

Но както всички знаем губят се бързо прекрасните спомени. И изведнъж идва есента със студените ветрове да затвори в нас капка любов. Много бързо се случва всичко и Черно море пак е пусто. Няма я усмивката му и топлия смях. Няма я уютната атмосфера на слънцето. И морето отново започва да плаче, пролива сълзи чак до брега, които мокрят само краката ми. Аз дочувам тъжната му песен, ала в мен остава надежда само за следващото лято. И вървя по брега в незнайна посока, гледам студения поглед на деня и пълня очите си със сълзи. Някъде дълбоко в морето малко корабче се лъкатуши по водата, която ту го скрива, ту го показва. И една рибарска лодка близо до мен, полупразна се вее по брега. В нея стар рибар се опитва да хване храна за семейството си. Само той, аз и кучето му сме по-дългата ивица пясък и шепнем плахи думи в тишината. Дочувам и някаква птица, кацнала на стария фар, чака безнадеждно нощта и своя край. Пясъкът проблясва тук, след това там, ала само толкова. Тъжни са и вълните. Дали в тях се открояват очите, дали в тях бие сърцето на океана.

В живота Черно море има както тържествено-триумфални моменти, така и траурни. Като че ли в един момент то заспива или дори умира. В него няма сили за живот. И единственото му спасение е да дочака залеза на зимата. След това ще започнат игри, веселие и любовни страсти. Искайте от себе си високи идеали, поставяйте в тях и морето, защото няма нищо по-хубаво от това, когато се появиш на този свят, да видиш първо сините му вълни и да затвориш последната страница от живота си пак с него. Да почувстваш както радостта му, така и тъгата му. Да си му верен приятел до гроб. Разкриващо в дълбините на сърцето си една малка тайна, непозната за всички и всеки - една капка любов...

© Грациела Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??