Четка. Бъдеще. Четка в бъдещето. Бъдеще с четка… Игра на думи. Думи, образуващи различни словосъчетания. Словосъчетания, които се асоциират с различни времеви пространства и картини… Картини,  над които си струва да се поразмишлява… Или… да рисувам върху платното на бъдещето с четката на мисълта… Да, бих искала. Ще опитам.

         Стоя пред бялото платно с четката на мисълта в ума. Какво ли ще нарисувам върху платното на бъдещето с моята четка?

          Затварям очи и се оставям на въображението си. Сега то рисува бъдещето ми. Ето го пътя – безкраен, тайнствен, омайващ… Това ли е моят път? Може би да. Но не е само един път… Ето още един. И още… Кой от тях е моят? По кой да тръгна?

Какво е бъдещето на един млад човек в България? В моята картина има няколко пътя, по които мога да тръгна. Но все още не съм решила по кой от тях да поема. Не знам кой от тях ще ми донесе най-много успехи. Не знам кой от тях ще направи картината ми по цветна и изпълнена с живот.

           Та нали предизвикателствата на неизвестното правят живота ни по-интересен и смислен, по-пъстър. Незнанието ни провокира да откриваме и опознаваме нови хоризонти. И затова аз ще избера един от тези пътища и ще го извървя докрай с поглед, отправен към хоризонта. Ще нарисувам с четката всяка стъпка от това приключение – заедно с всички върхове и падения.

Виждам пред себе си една ливада с полски цветя. Красиво е. Ухае на пролет и на живот. В небето пърхат пеперуди. Танцуват с крилете си грациозно и ефирно. И аз искам да полетя в небето с красивите пеперуди. А те летят толкова ниско, че мога да ги докосна с ръка. Не с ръка… В моята картина аз имам криле! Криле на пеперуда! Политам заедно с тях. Разтварям крилете си  със същата грациозност и ефирност като на пъстроцветните пеперуди. Но осъзнавам, че не мога вечно да летя в облаците, както съм правила това стотици пъти в детството си. И затова трябва да се приземя и да оставя детските мечти да отлетят с пеперудените криле в безоблачното небе.

Продължавам своето пътешествие във въображението си. Изведнъж ливадата с полските цветя свършва. Пред мен се появява едно голямо езеро. То е величествено, спокойно и дълбоко. На повърхността му се отразяват пухкавите облачета  и слънцето. Природата е толкова спокойна, тиха и хармонична. Запленена съм от тази нирвана! Но в миг повърхността на езерото започна да се раздвижва – появява се малък кръг, след него втори, трети… Спокойствието на езерото е нарушено от малките капчици дъжд. Слънцето се скрива зад черните облаци. Започва да вали. Нарушена е хармонията на природата. Гръм и трясък пронизват небето. Започва да духа силен вятър. За секунди природата променя своето лице – от приветлива и спокойна се превръща в зловеща и страшна. Страхувам се от силата на Нейно Величество Природата. Няма къде да се скрия от дъжда. Затова оставам до езерото и чакам природата да излее мъката си. Неусетно дъждът спира. Природата се възражда за нов живот. Слънцето измества намръщените облаци и широко се усмихва. След дъжд винаги изгрява Слънце! Слънцето е моята вяра в собствените ми възможности. А вярата ми е неизчерпаем източник на енергия. Защото колкото и да е трудно, ако вярваш, успяваш! Светът отново е приветлив и усмихнат. На небето пак се появяват пухкавите бели облачета. Появява се и дъга. Дъгата е надеждата, която ме крепи при покоряването на всеки нов връх. Тя е мост между мрака и светлината. Но нейната пъстрота открива нови хоризонти и усмивката на Слънцето я зарежда с невероятна енергия и сила!

          Слънчевите лъчи нежно галят кожата ми. В далечината се чува песента на славея. Песен, която завладява сърцето и душата. Наоколо цари хармония и спокойствие!

       Изведнъж песента започва да звучи странно… Това не са пролетни трели. Това е натрапчивият звън на будилника. Събуждам се. И виждам как слънцето наднича в стаята ми. Всичко е било само сън. Била съм в един вълшебен свят. А пред мен е бялото платно на живота. То търпеливо чака да бъде нарисувано не с четката на мисълта в ума, а с моите реални цели, стремежи и постижения.