Винаги ми е било трудно да пиша за традицията. Може би защото не съм имала досег с нея. Може би защото съм човек на „новото време“ и ми е трудно да я усетя. Не мога да кажа. Спомням си моментите, когато семейството се е събирало по повод нещо в календара. Спомням си сестра ми и всеки поотделно, какво е правил и казал, но не мога да се сетя за чувството. Може би е нямало. Няма. И това е най-лошото.

   Денят е Неделя. Очаква се днес да се събере цялото семейство. Денят, в който всеки прощава и иска прошка. Като най-малкия член на семейството на мен никой не ми иска прошка. Оскърбително. Не  че имах много време да се оскърбявам тогава. Бях твърде заета да се занимавам с домашните по математика и рисунките от задължителния пленер. Все трудни училищни въпроси, които възрастните не уважаваха по достойнство. Та точно тази Неделя беше време за една такова забравено домашно. Опитах да се измъкна като споменах, че е празник и не е хубаво да се работи (особено умствено, тъй като е най-тежко). Номерът не мина. Разбира се. Майка ми, като обигран надзирател със завиден стаж, не прие такива доводи. Мъка. Седнах да пиша все пак. Междувременно хвърлях по едно око към трапезата, която с всеки изминал момент ставаше все по-празнична. Натрупаха се съдове с храна дотолкова, че покривката стана труднооткриваема. Аз пишех ли, пишех. Трябва да се отбележи, че това е трудно занимание, когато навсякъде около теб ухае на току-що опечени банички. При мен – особено трудно. Обичам баница. Но като се замисля, не съм чак толкова уникална.

 И така. С голяма душевна мъка продължавах да решавам дробни. Мразех математиката. И сега я мразя. А тя ме обича и преследва навсякъде. Каква ирония.

 Когато часовникът удари седем, часът настъпи. Събрахме се около масата и традицията заговори с гласа на баба. Спомням си, че разказа нещо интересно. После разказа някаква случка от младите си години. За съжаление, тогава нямах афинитет към историята и слушах с половин ухо. А и бях гладен четвъртокласник, изтормозен от гадните дроби, с които се е борил цял ден. Оправдание, което поне при мен минаваше.

Когато баба каза каквато имаше да казва, удари моят звезден миг и започнах   да обикалям всички около масата за шепа прошка. Не беше трудно да я получи човек. Дали заради светлия празник или заради празничната трапеза, но космическата доброта така беше ударила всеки, че даже не се и замисляха. Получих си прошките и предадох щафетата на сестра ми. Така се направиха още няколко обиколки и всеки грях беше погребан надалеч и надълбоко. Тогава дадох воля на всички чревоугодни помисли и желания, които умело прикривах до този момент.  Не искам да навлизам в подробности с тази част от вечерта, тъй като за разлика от тогава, сега мисля че не е най-важният елемент от историята.

 Вечерята мина. Дойде време за хамкане. Интересното продължение на вечерята. Винаги ми е било страшно любопитен този обичай, но дори сега не мога да си го обясня много. Завързването на халва и яйце на конец и люлеенето му ми се виждаше като особено вълнуващ начин за хранене и винаги го приемах с охота. Не че някога съм успявала да надвия сестра ми. По традиция трябва цялото семейство да се събере и да пробва късмета си с летящите хапки, но в нашето семейство само ние със сестра ми изпадахме в тази страстна надпревара. Нямах късмет. Никога. Със своята огромна паст на хищник (какъвто всъщност си беше - разбрах след години), сестра ми бързо приключваше въпроса. След това аз, натъжена и угнетена, се задоволявах  с останалата част, която най-спокойно си лежеше на масата и беше лесна плячка.  Така и този ден.

Стана единадесет и ми се доспа (просто не мога да повярвам, като се има предвид, че днес не мога да си легна преди един). Казах лека нощ и отпраших към моята стая. Денят мина. Празникът - също. Мина добре. Или поне така си мислех.

Денят е Понеделник. Беше време да ставам за училище. С натежало от мъка сърце започнах да си оправям чантата. Както винаги, майка ми вече беше станала и правеше закуска. Както винаги. Обаче имаше някаква разлика. Когато влязох в кухнята, я усетих. Не я видях в първия момент, но я усетих. Като разсеян човек, рядко обръщам внимание на подробностите. Особено сутрин преди девет. Ето защо в първия момент не разбрах, че баща ми го няма. Не че преди това той е играел особено ярка роля в живота ми. И така. Заминах за училище. Прибрах се. Тогава разбрах. Изнесъл се. Скарали се. В крайна не си простили. Сестра ми отишла при него. Не мога да си спомня какво точно почувствах.  Може би нищо. Не знам. Но тогава осъзнах нещо. Или по-точно започнах да осъзнавам. Празниците са просто празници. Животът е друго. Колкото и прошки да дадеш и да поискаш в точно определена дата, каквото и да повелява обичаят, нищо не може да промени фактите. А фактите са гадни. И може би точно заради това не мога да усетя духа на традицията. Защото дух няма. Има само тяло - церемония, която следваш, и неща, които вършиш.  И сега ме досмешава, когато заговорят за „духа на празника“. Не че е лошо. Напротив. Празниците са хубаво нещо. Традицията - също. И не че няма вече традиция. Няма хора, които да я спазват. Същото важи и за празничния дух. Той съществува. Но няма кой да го почувства.