27.01.2008 г., 21:23 ч.

Дори и да боли 

  Есета
2122 0 2
2 мин за четене
 

   Някога животите ни бяха тръгнали в една посока, рамо до рамо вървяхме ние с теб. Хванати за ръце се борехме с трудностите и откривахме красотата на живота.

   Днес теб вече те няма и сама вървя по пътя на живота. Страхувам се от това, което се крие зад завоя, от онова, което ме очаква без теб. Не мога да повярвам, че всичко се изплъзна така лесно от ръцете ми. Любовта, която преди гореше в сърцата ни, сега е шепа прах, разпилявана от вятъра. Чувала съм, че времето лекувало раните на сърцето, ала как, когато все още мисля за теб. Спомням си обещанията ни, клетвите... любовта ни.

   Колко много искам да ти кажа, че сутрин се събуждам с мисълта за теб и се усмихвам. Обличам си дрехите, които ти харесваше, слагам грим, какъвто ти одобряваше и те чакам... чакам да хлопнеш входната врата. Минава време, ала теб те няма... сълзи се стичат по бузите ми, размазват грима и напомнят, че всичко е просто сън, просто една мечта.

   Поглеждам в огледалото и като филмова лента минава времето прекарано с теб. Не мога да повярвам, че те няма, болката раздира гърдите ми, очите ми се давят в сълзи. Чудя се кой ни завидя и те накара да вярваш на лъжи. Защо живея така, защо сама се подлудявам с мисли за теб? Как да накарам сърцето да спре да те жадува? Нали ми казваше, че миналото няма значение, че е важно как живеем сега и в каква посока гледаме. Обичах те и ти повярвах, а сега се оказва, че всичко е само думи, празни фрази, на които бях в плен. Понякога ми се искаше да не мълчиш, да не ме гледаше с онзи обвиняващ поглед, а да крещиш колкото глас имаш. Признах пред теб, че не съм ангела, на когото приличам, че съм грешила много пъти, но пазех любовта ни, защото тя беше едно от малкото неща, за които си струваше да се боря. За съжаление понякога, колкото повече пазиш едно нещо, толкова повече то се изплъзва от ръцете ти.

   Сега, когато се събудих от приказката ни с теб, знам, че си тръгна, за да потърсиш някъде другаде любовта и щастието си. Искам да си по-щастлив отколкото беше с мен, защото мога да губя... да загубя живота си и да продължа да съществувам. Усмихвай се често, радвай се на всеки миг, а на мен ще ми стига да виждам радостните пламъчета в очите ти.

   Дори и да боли, ще си спомням за момечето с коси от катран и очи сини като море, ще копнея за прегръдката топла като слънце, за целувката нежна като сатен... ще копнея за теб.

© Ростислава Златева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • невероятно е дано всеки от нас изпита такава любов и такава загуба защото само тогава ще я разберем!! БРАВО
  • Браво,не бих го определил като есе,но е отлично написано
Предложения
: ??:??