Вие виждали ли сте онази, другата реалност? Феерия от звуци, светлини и цветове - една неспираща палитра от сменящи се тонове и музикални преживявания, които карат душата ти да пее. Взираш се в нея, но само в сънищата си. Търсиш я, а тя сякаш те избягва. Гониш я, а не можеш да я достигнеш. Не си съвършен. Все още вървиш към своето космическо съзряване, затова не възприемаш лесно самотата, а тя е едно ново начало, взиране и търсене. Никой не може да каже какво толкова търсиш - дали онова магазинче за Надежда, в което всеки може да получи от нея, или приказния път, по който можеш да откриеш безброй вълшебства и нито едно сиво и прозаично откритие.

    Когато се озовах пред картината, нещо ме задърпа магнетично по пътя, ширнал се като пъстър килим. Знаех, че това е продължение на моя сън, в който очите на съдбата ме гледаха и примигваха спокойно. Те ми даваха да разбера, че няма от какво да се боя. Можех да стъпвам без страх, но не върху тях. Можех да се навеждам и да ги милвам. Можех дори да коленича и да ги целуна. Всяко едно от тях изпълняваше по едно желание. Най-голямото се криеше в далечния портал. Чудно! Винаги съм знаел, че точно той ще ме върне в детството, че отново ще се завъртя на онази приказна въртележка, която ще ми покаже образите на най-обичните ми хора. Есенните дървета покрай широкия друм не ме тревожеха. Ясно бе, че тези есенни деца ми напомняха за старостта, но не ги мразех. Лекият полъх, който усещах от клоните им, ми помагаше да уловя спомените и да се усмихвам. Най-сетне... наближавам големия портал. Разнася се чудна музика, усещам радостните тръпки, които полазват по тялото ми. Някаква неведома Божия сила погалва бръчките ми по челото и от очите ми потичат сълзи на радост.

     И аз триумфирам. Намерих решението, което дълго търсех - да бъда човек.