ДУШАТА ЗА СЕБЕ СИ

Размисли[1] върху встъпителната лекция, прочетена
на 1 ноември 1920 година в амфитеатър №45
от И.В.Саръилиев

Битие 2:7
И Господ  Бог създаде човека
от  пръст  из земята,
и вдъхна в ноздрите му
жизнено дихание;
и човекът стана
жива душа.

Като следва традицията на френския спиритуализъм от 19 век,  Анри Бергсон поставя проблема за духа, като основен, в своето творчество. Неговите размисли най-често се свързват с формиращите принципи в прагматизма и идеализма, започвайки от това, че те поначало съществуват абсолютно паралелно, пресичат се по необходимост и същевременно съществуват неразделно. Тук съзнанието е конструирано от основанието на Primum vivere, чрез намесата на паметта в хода на материята.

Каквото и тяло да вземем – голямо или малко – все едно: движението му не може да бъде обяснено от самото него, щом го мислим като неодушевено. Светът като тяло се различава от падащия или летящия камък по всичко друго, но не и по признака “одушевеност”. Светът, особено от гледната точка на материалистите, е само съвкупност от различни видове камъни, и нищо повече. Следователно и по отношение на целия свят /като тяло/ трябва да бъде повдигнат въпросът за източника на неговото движение и живот. Така движението му се обяснява чрез нещо друго, което е извън света, а тогава съществува Бог, като първодвигател на света; или светът движи сам себе си, т.е. е нещо самодвижещо с, и тогава той не е просто тяло, защото тялото е неодушевено и не може да движи само себе си. Ето защо материалистът трябва да признае или битието Божие, или Световната Душа, ако иска да е диалектик. В противен случай трябва да се отбележи, че или материализмът е абсолютен агностицизъм, или че в света не съществуват нито движението, нито животът. Последните две възможности се срещат най-често: материалистите са или агностици, които не могат нищо да обяснят, или пък дълбоко в душата си и въпреки словесните си декларации, изповядват света като “вечна смърт, като онова огромно вселенско мъртво чудовище, в който каквото и да е било движение или живот наистина отпада” /А.Лосев, Диалектика на мита,152стр. Славика, 2003г./

Поначало Анри Бергсон приема за даденост съществуването на човешката душа. Той многократно я определя като събираща в себе си всички не-обясними не-материални явления от човешкия свят и отвъд него. Той я превръща в основен предмет и опора на цялата си философска система като едновременно с това непрестанно се старае да докаже нейното съществуване. Често доводите му са свързани с тезата, че не е възможно човешката душа да не съществува. Както в осезаемите, така и в неосезаемите измерения на света протичат постоянни динамични процеси. Често пъти те са противоположни в своята същност, но при все това се намират в постоянно взаимодействие. Това отношение би могло да бъде опосредствано от акта на творчеството. Като цяло Бергсон вижда в творческия акт смисъла на съществуването във физически измеримото пространство-време /необходимо за минималното ситуиране и обозначение на най-простото логическо съждение/. Твърде необикновена и дори алогична на моменти е представата, че не-материалното, не-физическото е неподчинимо на логиката, разума и волята. То е достижимо сетивно чрез интуитивно, несъзнателно, относително навлизане в духовната сфера, дотолкова, доколкото тя е възможна за човека. Физическите възможности са изтъкнати като твърде скромни пред всеобхватната сила на човешкия дух. Бергсон подчертава, че за свободния, т.е. за осъзнатия дух - препятствията престават да съществуват, защото се превръщат в несъзнателни.

Първоначалният, интуитивният, ирационалният жизнен и творчески импулс създава основата на Бергсоновата екзистенциална система. Философът се стреми да разграничи душата /духа/ от менталното състояние на човека, като мозъкът е сведен до регистриращ орган, който служи за последователно натрупване и анализиране на минали спомени, а силите, които го движат принадлежат на идеалния свят на духовното.

“Неоспоримо е, че духът най-напред се противопоставя на материята – както една чиста единица - на една делима по същество множественост, че нашите възприятия се съставят от хетерогенни качества, докато светът, който възприемаме, изглежда че трябва да се превръща в хомогенни и подлежащи на изчисление изменения.” И по нататък: “Хомогенното пространство, което бе изправено като непреодолима бариера между двата члена, няма  друга реалност, освен тази на една схема или на един символ. То има значение за постъпките на едно същество, което действа върху материята, но не и за труда на един разум, който размишлява върху същността си. ” /А.Бергсон, Материя и памет, НБУ 2002г./

За човека реално съществува конкретното, материално настояще, но успоредно с него той живее в един сетивно-ирационален свят, движен от закони, които не са му съвсем познати и които се намират в перманентен конфликт с логическите механизми на сетивно-телесния опит. Известна е човешката способност за претворяване /преместване/ на реалността, към която нагажда своите възприятия и емоционални преживявания, намиращи се извън материалното. Духовното измерение на човешкото съществуване Бергсон нарича Бог и отрича явлението духовна смърт. Той излага своите убеждения за продължаването на човешкото битие в едно духовно пространство, използващо материята единствено по необходимост за своята изява, при взаимодействието си с онова, което сме свикнали да наричаме обективна реалност. Но тялото в никаква степен и смисъл не може да послужи за подготовка, а още по-малко за обяснение на представите. Чисто биологично между т.нар. перцептивни способности на главния мозък и рефлекторните функции на гръбначния, разликата е единствено в степента. Когато гръбначният мозък привежда получените  импулси в движения, които повече или по-малко се осъществяват, главният мозък води тези импулси във взаимодействие с двигателните механизми, където има по-голяма свобода, но това което във възприятията ни се обяснява чрез главния мозък,  са приготовленията или внушенията, но не и самата действителност. Мозъкът извлича от живота на съзнанието всичко, което може да бъде изразено с движение, всичко, което може да бъде материализирано; той е точката, в която духът се врязва в материята; той осигурява във всяка минута приспособяването на духа към обстоятелствата; той поддържа непрестанно духа в контакт с материалната действителност. На равнище мозък и нервна система човекът не е нищо повече от един безкрайно софистициран апарат за реакция и въздействие със заобикалящата го среда. Бергсон сравнява мозъка с телефонна централа, която има способност да събира “обажданията” на сетивата, да изчаква или да ги свързва (обратно към периферията) с оптималните механизми за действие, тръгващи от гръбначния мозък. “Но нито в гръбначния мозък, нито във висшите центрове на мозъчната кора нервните елементи не работят в полза на познанието: те само скицират едно множество от възможни действия или организират едно от тях” /А.Бергсон, Материя и памет, НБУ 2002г,52стр./.

Мозъкът е органът на вниманието към живота. Тялото съхранява двигателни привички, способни отново да представят минали такива и да влиза в положения, явяващи се повторение на вече известни мозъчни явления, но мозъкът в никакъв случай не е способен да възстанови образа нито във възприятията, нито в паметта, а още по-малко във висшите състояния на духа, където тялото не участвува.

Чистото възприятие, което е най-ниската степен на духа – дух без памет, действително е било част от материята, такава, каквато ние я разбираме. Ако материята не си спомня миналото, то е, защото тя го повтаря неспирно; защото притисната от необходимостта, тя разгъва серия от моменти, всеки от които е равностоен и може да се изведе от предходния. Така неговото минало действително е дадено в неговото настояще, но само под формата на спомен, тъй като едно същество постоянно създава нови и нови неща. Така миналото на сходни основания е изиграно от материята и въобразено от духа.

Душата е нещо самодвижещо се, тя движи самата себе си. Това означава, че в нея движещият момент е различен от движимото, че движещото има движимото за свой обект. С други думи, душата трябва винаги да има тяло. “Или душата съществува, а тогава съществува и тялото; или тялото не съществува, но тогава не съществува и никаква душа” /А.Лосев, Диалектика на мита,152стр. Славика, 2003г./. Тук Лосев говори не за физически-сетивното тяло, което не единственото, а за типове телесност, които присъстват и в теософията е в т.нар. “естествени религии”, а също така и в християнството. След възкресението Си Христос се явил на учениците Си “посред заключени врата”  /Йоан. 20:19/ и все пак “Той им показа ръцете и нозете и ребрата Си” /20/, а Тома даже е докоснал раните Христови /27/. При друг случай Иисус се явява сред учениците Си тъй внезапно, че те “смутени и изплашени, помислили, че виждат дух” /Лук. 24:37/. Спасителят им казва: “Аз Съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже Духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам” /39/, даже се храни /41-43/ Ясно е, че евангелската интуиция ни повествува за различни типове телесност. Нека отново се обърнем към книгите на Новия Завет: Всяка плът не е еднаква; но друга е плътта на човеците, а друга на животните, друга пък на птиците и друга на рибите /1 Кор. 15:39/.  Има и небесни тела и земни тела, друга е, обаче, славата на небесните, а друга на земните /40/. Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясъка/41/. Така е и възкресението на мъртвите/42/. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление;
сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло/44/. Ако има одушевено тяло, то има и духовно тяло. Така е и писано: Първият човек Адам "стана жива душа", а последният Адам[2] стана животворящ дух /45/.  Обаче, не е първо духовното, а одушевеното, и после духовното /46/. Нито един християнски догмат не е възможен без наличието на особена мистико-митологическа натурфилософия, според Алексей Лосев. Очевидно е, че Възнесението Христово на небето е възможно само в резултат на известно физическо преобразуване на тялото Му. Преображението на Тавор е учение за духовното тяло. Слизането на Св.Дух под формата на огнени езици също е възможно единствно поради особената организация на пространството и материята[3].  Тук се включват и събитията, свързани с взимането на небето на пророк Илия и Богородица[4]. – Следователно, заключава Лосев, душата и духът винаги предпоставят организираното по един ли друг начин тяло.[5]

За отделената от тялото душа е естествено също да притежава повишено чувство за реалните стойности да изпитва това, което днес се нарича “екстрасензорно възприятие”. Това, че душата след смъртта (а често и непосредствено преди смъртта) вижда онова, което не виждат стоящите до нея, знае кой кога умира от разстояние и т.н. – са очевидни факти както от православната литература, така и от съвременните научни изследвания. Отражение на това може да се види в преживяванията, които д-р Моуди нарича “видение на знанието”, когато душата като че ли има “просвещение” и вижда пред себе си “всички знания” (“Размишления за живота след смъртта”). Св. Бонифаций по следния начин описва преживяното от “монаха от Уенлок” веднага след смъртта: “Той се чувствал като човек виждащ и буден, сякаш очите му били завързани с плътна превръзка, а след това тя внезапно била махната и всичко, което по-рано било невидимо, закрито, неизвестно, станало ясно. Това се случило и с него – когато цялата завеса на плътта била премахната, имал чувството, че цялата вселена застанала пред погледа му и той видял изведнъж всички краища на света, всички морета и всички хора” (Емертон, “Житие на св. Бонифаций”).

Животът на човека, според св. Григорий Нисийски, е обусловен от тясната и непосредствена връзка, която съществува в него между душата и тялото. Душата в човека е жизненото начало, при което е възможно действието на телесните органи, вегетативен и чувствен живот. Тя прониква равномерно и еднообразно във всички части, съставящи тялото и влива в телесата жизнена сила като дава на органите способност за деятелност, а на чувствата способност за усещане, поне докато те са способни да възприемат. И всеки жест и звук е мотивиран от душата - не пръстите се движат в изящни ритми, не очите примижават в сладост или пък пронизват с горест, но душата  с воля ни вълнува и владее. Иначе казано и вижда, и чува умът.

От само себе си става ясно, че след разделянето на тези две същности настъпва смърт, която св.Григорий нарича “лишение на телесната природа от душата” и още “отделяне на чувствения живот от тялото”. Св. Григорий в съгласие с Ориген утвърждава за неразумна мисълта, че душите на хората подлежат на смърт във физическият смисъл, който касае тялото и съвсем естествено те се различават. “За разумната природа–пише светият отец,  истинският живот представлява общението с Бога, а отклонението от Него се нарича смърт”. Впрочем, така, както съществува някаква връзка между греховните страсти на душата и тялото, то- има и подобно сходство между телесната смърт и душевната.

Но над душата не се простира процеса на разложение на тялото, при който материята прехожда в различни състояния и така или иначе продължава да съществува в света: в огъня, въздуха, земята и водата, като всяка частица се връща в общата сума на световните стихии. И тя се преселва в невидимия свят, където пребивава в безсмъртие. Душата не може да изпита смъртта в смисъл на своето разрушение на съставни части поради своята простота. Простите неща не се разделят и разпадат. Бог е простота в своето съвършенство. Битието на душата е аналогично на битието на Бога, а съзерцанието е истински път към навлизането в него. Самата деятелност обаче предполага съществуването на живителна сила – духовна, разумна и нематериална.

Ако нямахме в нас нещо, което да вижда посредством сетивните възприятия, то никое зрение само по себе си не би ни открило истината, че луната няма собствена светлина, а използва тази на слънцето. Ползвайки се с познания, добити с чувство чрез видимото прониква в невидимото и ни поставя на границата между най-малко две реалности, където всъщност съществуваме ние човеците.

Когато стоим и съзерцаваме една картина, всеки един от нас вижда отразената светлина и възприема сетивно - емоционално багрите й по собствен уникален начин. Разговорът с духа на художника посредством творбата му е друго нещо, за което ни е необходим инструмент от същия калибър и това е душата–дух. За това общуване не са необходими думи и понятия – то се осъществява на друго равнище – там някъде на границата на световете, там където здрачът владее полудневната светлина, която се разпада и цветовете имат по няколко оттенъка, а жестът е върховен жрец на непроизнесеното слово.

София, 2003г                                                                                    найден Николаев йотов

Цитирана литература:

 
“Встъпителната лекция, прочетена на 1 ноември 1920 година вамфитеатър №45 от И.В.Саръилиев” – личен архив на автора

“Материя и памет”, Бергсон, Анри –НБУ, 2003г

1947, L`intellectualisme de Bergson, Paris

А.Лосев, Диалектика на мита, Славика, 2003г.

Митрополит Макарий /Оксиюк/“Есхатология св. Григория Нисийского”.М.

[1] Този текст не претендира да бъде вписан в канона на научното изследване, а по- скоро е свободен полет на мисълта, роден от съприкосновението ми с текста на И.В.Саръилиев, дало повод на някои отдавнашни мои наблюдения да бъдат записани. Бел. моя –Н.Й.

[2] Христос

[3] Тук стана дума за следните места от Св.Писание: Възнесението на Иисус Христос – Марк. 16:19, Лук. 24:51, Деян. 1:9; Преображението на Тавор – Мат. 17:1-5, Марк. 9:2-7; Слизането на Св.Дух – Деян. 2:3-4. – 153.

[4] Срв.:,,…изведнъж се яви огнена колесница, и огнени коне, и ги раздвоиха един от други, и Илия се понесе във вихрушка към небето” /4 Цар. 2:11/. Възнесението на Богородица е част от Св. Предание на Православната Църква;  според древното предание на Йерусалимската Църква Дева Мария умира /църквата нарича кончината й “успение”, т.е. “заспиване”/ и е погребана в Гетсимания /ок. 48г; по други данни – ок. 57г./, а на третия ден ап.Тома е влязъл в погребалната пещера, където обаче открива единствено нейната плащаница. Вж: Сказания о земно жизни Пресв. Богородицы. М., 1904, с.188-190

[5] Тук ясно личи философската нагласа на Лосев, опираща се на православната доктрина за енергетизма. Според св. Григорий Палама /1296-1359/ , който систематизира мистическото учение на исихазма, обосновал го логико-философски чрез концепцията за енергетизма – сътвореният свят е причастен на божествения не субстанциално, а енергийно и в зависимост от степените на възхождане енергийното приобщаване води до образуването на различни типове телесност /вкл. и на умопостигаемо тяло/. “Опирайки се на отците – предшественици и преди всичко на Максим /Изповедник – бел. авт./, Палама отбелязва, че догматиката на християнството придава абсолютен, онтологически смисъл на опозицията творение – Бог, а не но опозицията плът – дух /ум/. Целият човек – и тялом, и духом, безмерно отстои от Бог; и също тъй целият, като цяло е призван към обожание” /Хоружий С. К феноменологий аскез. М.,1998,с.117/