Казват, че хората сме като капки дъжд - безбройни, прозрачни, идваме от едно и също място и крайната ни дестинация е еднаква. Това сме ние - дъждовни капки. Донесени от сърдити облаци, за да променим настроението на земята, да разлистим дърветата, да нахраним тревата, да се реем из небето волни като орли. Поне, докато не паднем.
А ако някой от нас има късмета да падне върху красиви женски очи, да ги целуне, да се разтече по тях и да приеме техния облик. Да се разтопи върху им... Е, това вече е
мечтаното пътуване и идеалната дестинация. Поне за мен бе така.
Имах щастието, читателю, да падна върху най-божественото женско лице, което някога е било сътворено. Устните и са като градини от рози, кожата и - бленуван допир; сякаш докосвам облак. Имах чувството, че тя не вдишва, а създава въздух. Очите и? Очите и са като срещата на Слънцето и Луната - искрящи, топли, единствени. Ах, читателю, на какво чудо бях свидетел. Мигът, в който я усетих, бе мигът, когато се сблъсках с живота.
Звучи ти нереално, нали? Как може незначителна капчица дъжд да има смелостта да си мечтае за подобно съвършенство? Капките като мен са милиарди, а тази богиня е само една.
Животът на някои дъждовни капки трае дотолкова, доколкото и тяхното пътуване. В момента на допир, те се изпаряват и за секунди белегът от тяхното съществуване е
заличен. Не, не ме разбирайте погрешно - техният живот не е излишен, просто те няма какво друго да оставят след себе си, не са успели да съберат достатъчно "житейски" опит през пътуването си и разказите им са прекалено кратки. А това е целта на всеки дъжд - да отмие миналото и да посипе земята със свежест, с надежда, с нови разкази, които да бъдат разказвани.
Божеството, за което ви говорех преди, също е било капчица. Някога, много отдавна. Тя е от тези капки, чиито истории никога не свършват. Била е свидетел на раздялата
на Слънцето и Луната, присъствала е на погребения на много звезди, хиляди рози са се отказали от цветовете си, за да може тя да стъпи върху тях. А красотата и е дар от
самия Бог - дар, с който да покаже, че съвършенството на Майката Природа няма граници. Ще наречем тази капчица Единствена.
Единствена се разхождаше по Земята и поддържаше баланса на дъждовете. Тя можеше да създава капки по нейно подобие, но досега никоя не бе успяла да и разкаже история, която да си струва вечността. Бог и бе отредил тежката задача да броди сама по света, да слуша разказите на милиарди капчици, копнеещи да я впечатлят и да се вкопчат в живота завинаги.
Допирът ми с нея, читателю, е история, заради която си струва да се изпариш. Дори нищо повече да не ми се случи, дори да стана на пара и да се върна там, откъдето съм
дошъл, аз пак бих намерил пътя обратно към Единствена. Присъствието и дава на прозрачното ми съществуване смисъл, ритъм, та дори и сърце. Дава любов. А не е ли това смисълът? Не падаме ли всички, за да намерим точно това чувство? Чувството, заради което си струва да живееш и да не се изпаряваш? Чувството, което ти дава безброй истории за разказване?"
Единствена слушаше разказа на тази поредна и безлична капчица и усещаше смисъл. Чувстваше надежда. Розите, дали живота си, за да създадат пътека, оживяха и пак се
окичиха с цветове, Слънцето и Луната се прегърнаха във вечна прегръдка и небето засия в невиждан дотогава нюанс от цветове. Звездите, погребани в забрава се преродиха и засияха в унисон със Слънчевите лъчи и с Лунната нежност. Единствена бе сигурна вече. Тя бе намерила капчицата, която да дари с живот. Затвори очите си, задуха топъл ветрец, щурците запяха сватбена песен и, унесена в разказа си, прозрачната капчица се превърна в божествено създание - човек.
"Защо аз? " - попита учуден.
"Твоят разказ бе разказ за красотата, любовта и живота - отговори Единствена - такъв бе и моят първи разказ, който разказах на Бог."
Оттогава Единствена и Единствен  бродят заедно по света в очакване на следващите истории, които да съживят. От чувствата им Бог създаде дърво, върху което гравира
"Ние сме като две капки от един и същи дъжд. Дъжд, наречен Любов."