Една история без заглавие
Какво стана с мен?... Какво стана с онова безгрижно момиче, което започна нов живот и очакваше всички нови неща с такъв трепет?... Къде отидоха надеждите за красивите моменти, които ме очакват?... Сякаш всичко в мен се преобърна, сякаш виждам някаква нова личност в мое лице. Личност, която вече не очаква нищо... Някъде в пошлостта се загуби една лъчезарна усмивка. Някъде в безкрайните лъжи се загуби детската наивност, която бях запазила в себе си.
Искам отново да бъда предишната... Да откривам красотата там, където никой не я търси, да се вмъквам в света на красивите мечти и желания, които някога ми изглеждаха постижими... И понякога... За миг... Успявам да го направя... Да избягам от реалния свят, пълен с измама, с болка и тъга. Тогава аз пак съм си същото малко момиченце. Момиченце, което вярва в доброто, вярва в утрешния ден...
Да, успявам да го направя, но за кратко... Винаги има нещо, което се промъква и ме връща в реалността. Връща ме в този грозен свят, в който живея... И след миг всички блянове изглеждат така далечни, така недостижими...
Иска ми се да изчезна, да се слея с мъничките капчици дъжд, които сякаш падат, за да измият всичката ненавист, болка и презрение от този свят... Да полетя с тях във вечния им полет, да усетя щастието да си свободен, да участвам в техния красив танц...
Сега навън вали... И аз виждам красива поезия с омайващ ритъм... Всичко е толкова спокойно... Сякаш всичко е така, защото трябва да бъде... Отново се втурвам към моите мечти... Усещам нежността на една мъничка капчица, която носи огромно облекчение, носи своята история... И в този кратък миг всичко е различно... Не ... Сега няма кой да ме спре да мечтая... Няма кой да ме спре щастието ми... Никой не може да спре дъжда...
Надеждата в мен отново се върна. Но знам, че е за кратко. Опитвам се да се боря ... Но дали и аз, като Дон Кихот, не се боря с вятърни мелници?...
Не... Няма да позволя на такива въпроси да ме объркват. Аз трябва да върна предишното момиче, което вярваше, че светът може да се промени и вярваше, че има силата да се бори. Не мога да оставя нещата така. Не мога да се примиря. Достатъчно е, че позволих да се превърна в това, което съм.
Една сълза се стича по лицето ми... Следва втора, трета... По този начин аз се опитвам да излея мъката, която се е събрала в мен... Мъката от това, че позволих едно лъчезарно момиче да се превърне в един безволев човек, който се отказа от надеждата и вярата в утрешния ден.
Светът е тъжно място... Но разбрах, че за всеки има едно кътче, което е запазило частичка щастие и доброта и всеки е длъжен да се бори за него. Аз ще го направя, защото ненавиждам това, в което съм се превърнала и защото единствено позитивните неща карат човек да се чувства жив.
Ще се усмихна отново на света...
© Роси Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Приемам мнението ти. Но искам да ти кажа, че аз не съм тръгнала да ставам велик писател. Този сайт не напразно се казва "Откровения". Тук не си длъжен да публикуваш "велики творби". Тук изказваш своите чувства, мисли и преживявания.
А относно другото. Нарича се стил на писане. Слагането на многоточия си е лично мое решение. И ако ти можеше да вникнеш в една "творба" и да разбереш смисъла и, а не да отбелязваш кое е клише и кое не, щеше да осмислиш много неща. Мисля,че няма как да знаеш дали на дадено многоточие му е мястото там или не. Сам го каза многоточието е недоисказаност. А ти от къде можеш да знаеш, какво аз съм имала впредвид???
Виждам че иамш желание да бъдеш критик, защото всеки твой коментар, който съм чела в този сайт, е изграден само на критика. Но за да бъдеш такъв, изказванията ти не трябва да бъдат само върху стила на писане, а и върху тематиката на написаното.
Както и да е. За мен ти си доста повърхностен спрямо оценяването (макар да нямаш право да оценяваш), защото си лишен от способноста да разбираш и да вникваш в подтекста, а камоли да разбереш причините поради,които е написано точно по този начин.
Не напразно моите есета са в подкатегория лични, защото са такива. Единственото, което искам е да изразя своите чувства. Нямам нужда от каквито и да е било мнения - положителни или не.
Последно искам да отбележа, че надали накой в този сайт е тръгнал да става втори Достоевски. Всеки пише, защото иска да го направи. А всеки друг, след прочита си има право да хареса или не написаното. Но никой няма право да отбелязва, какво ти си искал да кажеш, защото не всеки ще го разбере по начин, по който ти го усещаш.
Благодаря за критиката ти, но мисля, че е време и ти да приемеш такава. Пожелавам ти успех. И дано се научиш да вникваш в смисала на прочетеното от теб, а не да сравняваш стила на писане с велики автори. Пожелавам ти успех. -
Многоточията винаги са свидетелствали единствено две неща:
1. Тенденциозност и самоцел на пишещия да спекулира с вниманието и ангажимента на четящия неговия текст.
2. Слабост на стила.
А най-голямото клише е финалът с многоточие. Той почти винаги е слаб финал. Недоизказаността в литературата - наистина едно от нейните главни достойнства и един от изворите на философично осмисляне на текста -не се конструира просто като сложим трите точки. У Кафка има недоизказаност, какво да кажем за Достоевски? Колкото и едновременно да е многословен и сякаш "тотален" (дори ако ми е позволено - "философски-ТОТАЛитарен"
, толкова и идеите му са не-доизказани, едва загатнати, оставени да разцъфтят в душата и разума на четящия. Но къде у Достоевски има многоточие, чието място не е там? (т.е което да не служи на изконната пунктуационна служба на този знак да прекъсва мисълта или пък да маркира пауза при косвено предадена пряка реч или в структурирането на диалога, където да указва честата присъщна да разговорната форма накъсаност на мислите) Къде многоточията буквално вадят очите на четящия както е в този текст? Никъде. А има и стотици други примери.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Да, има нещо, което се нарича "стил на писане", права си, но у твоето "есе" в категория "лични", това нещо отсъства. Стилът на писане не е "писането изобщо". Не всеки, който пише има стил. Стилът е онова нещо, което отличава един текст от други 50 текста!!!! Това нещо, което прави текстът уникален и неповторим. Ето това е стилът, а не самият акт на "сътворяване", на "написване" на нещо. Я виж всички "есета" в категория "лични" и ги сравни с твоето. Нещо отличително? Не мисля. Всички са еднакво плоски, елементарни, с беден речник и повърхностни идеи. Тъй че, в този ред на мисли, не може изобщо да се говори, че това есе е написано със "стил".
Знам какво си имала предвид - както се изразих по-горе - "Тенденциозност и самоцел на пишещия да спекулира с вниманието и ангажимента на четящия неговия текст." Мислиш че си единствената, която е натрупала отвратителните многоточия както и дойде ли? Знаеш ли колко подобни чрезмерно "многочни" текстове съм виждал? Явно е някаква тенденция (особено сред жените)да се правят на интересни вадейки очите на читателите си с тези натрупани многоточия.
"Виждам че иамш желание да бъдеш критик, защото всеки твой коментар, който съм чела в този сайт, е изграден само на критика."
А ето този пасаж заслужава искрен смях! Не си ли чувала случайно, че "критиката" не е непременно отрицателна. Че има и положителна критика? Твърде положителна даже? Никога не съм си затварял очите за текстовете наистина написани със "стил" (това може да се провери).
А относно другата част на пасажа:
"Но за да бъдеш такъв, изказванията ти не трябва да бъдат само върху стила на писане, а и върху тематиката на написаното"
Бих могъл да кажа само, че не коментирам съдържанието, защото просто НЯМА КАКВО ДА СЕ КОМЕНТИРА. Защото тематиката е лишена от каквото и да било литературно или философско осмисляне, защото са просто нахвърляни-както-дойде думи. Нищо повече. Няма тематика! Има думи, думи, думи, думи...няма идея, или дори и да има, реализацията на тази идея е под всякаква критика. Ето защо не коментирам тематиката!
Естествено, подминавам личните нападки за това дали мога или не мога да бъда критик (макар, че къде съм заявявал че искам да бъда? Винаги коментирам като обикновен читател, а не като "критик"
Освен това, заявката ти "Нямам нужда от каквито и да е мнения" е една абсолютна лъжа! Защо си го публикувала като не щеш мнение? Не беше ли по-добре да си го държиш на бюрцето или лаптопа или сред другите ситно изписани розови листи в елегантната розова папчица с панделка? Щом си го публикувала, значи априори си избрала този текст да бъде "коментиран", "критикуван", "оценен".
И махни този успех от главата ми, а вместо това се научи да пишеш или не публикувай изобщо. Опазил ме Бог, не съм те сравнил с Достоевски, можеш да бъдеш спокойна.