ЕДНА МОЯ СРЕЩА С БЪЛГАРСКОТО

(ЕСЕ)

   Дълго отлагах писането на това съчинение, не защото нямаше какво да напиша по него, а защото се позамислих коя моя среща с българското ме накара да се почувствам горд българин. Колебаех се за кое от всички български неща да пиша. За българското, с което се срещам и сблъсквам всеки ден? Всичко около нас е българско и ние сме част от него, въпреки че всеки го вижда и усеща по различен начин. Едни виждат положителните неща, други са крайно песимистични към видяното, а трети дори остават апатични.

   Българите сме народ с богата история, вековни традиции, велики герои , гениални със своите откриватели и постижения. Толкова много сме се пръснали по света, че навсякъде сме оставили по нещо от себе си, нещо достойно за уважение, нещо значимо.

 Много пъти съм срещал българското тук, където живея, но до сега не съм успял да го почувствам. Това стана, когато бях далеко от родината миналото лято.

     Имах шанса да работя в чужбина - в ресторант, на малко курортно селище в Швейцария. Като българин, уважаващ традициите, носех със себе си няколко занаятчийски изделия от нашия край - керамика и дърворезба. Подарих ги на моя работодател в знак на уважение и бях приятно изненадан, когато той ги прие с голямо възхищение и бе удивен от майсторското им изработване.  Изложи ги на видно място в своя ресторант и често показваше ръчно изработените български предмети на своите гости. Шефът се гордееше, че притежава такива произведения, а аз се гордеех, че те са български.

 Един ден в ресторанта дойде група научни работници, участващи в проекта на ЦЕРН, сред тях имаше и българи. Нямаше да разбера, ако не бях чул да си пожелават ”Наздраве”. Толкова се развълнувах, че ми се прииска да отида при тях и да ги прегърна, все едно, че прегръщам своята родина. Дали защото ме бе обзела носталгията? Та това бяха българи - откриватели, от тези, които щяха със своя принос да променят света. Те ми показаха снимки от базовия лагер и част от проекта, по който работят, а там, наред с другите национални флагове, се вееше и българският. И това ако не е гордост! Макар че не бях един от тях, нямаше как да не се гордея, че българи са избрани да работят по този значим проект. Когато разбраха, че съм българин, те също много се зарадваха.

  Mоят работодател, който до преди дни знаеше твърде малко за България, като научи за българското участие в проекта на ЦЕРН, промени мнението си за тази страна, малка като една човешка длан. Тази случка, макар за някои незначителна, наистина ме накара да се чувствам горд, че съм българин. Но трябваше ли да измина толкова дълъг път и да бъда толкова далеч от България, за да срещна българското и там да изпитам тази гордост, а не тук. Може би и аз като повечето българи съм привикнал и не мога да оценя това, което имаме. Навярно е време да прогледнем и да започнем да виждаме българското, което е около нас, за да го ценим и уважаваме повече и да не се превръщаме в чужденци и слепци с очи в собствената си страна.