По дяволите... как боли... как боли, когато искаш истинското и получаваш блуждаещо чувство на обич... как боли, когато разкъсваш ума си да помогнеш на себе си и търсиш начини да не умреш... но умираш... умираш и всичко свършва... Разбираш, че си ненужен... разбираш, че нямаш никого... разбираш, че си лъган... разбираш, че всички, за които ти пука нямат чувства... нямат душа... но въпреки това могат да те прецакат винаги... как едни такива хора постигат всичко... и как други гребат с всички сили и винаги се намират там... долу... в пъкъла... Тогава се питаш: "Защо аз, защо не някой друг?" ... Защо ли? Защото всичките си сили, които си хвърлил на вятъра, са се превърнали в омраза... Мразиш всички... мразиш дори себе си... мразиш щастието... мразиш любовта... мразиш... Това ти остава - омразата, след всяко разочарование идва тя... омразата... единствената мисъл, която ти остава е: "Ще си го върна." ... И за какво... за какво отново да хабиш сили заради нещо, което не знае какво е болка... И ето, аз не успях... предадох се... нямах сили да си върна загубеното и осъзнах какво съм загубила... Загубила съм едно НИЩО... НИЩО, с име на човек... НИЩО, с облик на човек... и НИЩО... с душа и сърце на НИЩО... Убих чувствата ми за вина, че не направих достатъчно... Открих, че времето лекува... Открих, че не винаги, когато има спомени значи, че си преживял нещо хубаво... Открих, че съм обичана и че мога да обичам... Открих теб, любов моя... Обичам те, мило!