"... трябва да четете разказа, като се оставите да ви понесе въображението. В никакъв случай като ребус за разгадаване."
Милан Кундера из книгата му за "Изкуството на романа"

Сънувам, че седиш на една маса - аз сядам до теб, а пред нас има прозорец. Шороко отворен, надникват слънчеви лъчи, и далечни, хубави, планините се синеят също. Хубаво ми е, светло ми е на душата. Ти ми разказваш нещо, а аз седя и се усмихвам широко, грея цялата. От прозореца ли е ефектът... от душата ми ли?...

Седиш, щастлив, неизказано щастлив. Аз те питам, дали мога да си сипя чай, какво си го пиеш сам такъв, някакъв, депресиран нещо. Казваш: "Mожеш..." Отсипвам си, а ти се усмихваш, наблюдавайки ме как сипвам чая от каната в чашата си. Аз съм цялата пред теб - красива, малко несмела, чувствителна, сдържана външно. Съзерцаваш ме. Аз те поглеждам и се усмихвам - усмивката ми е моят отговор на очите ти... Светът е в този миг! Ефектът се подсилва и от прелестните лъчи на слънцето, огряващо стаята.
Чуднонежно циганско лято.