16.11.2006 г., 22:29 ч.

Ежедневие 

  Есета
1619 1 3
2 мин за четене

   - Чао – казвам и затварям вратата без дори да ги погледна. Изнервена до краен предел, усещам как само ако за миг отпусна тази част от съзнанието, с която контролирам емоциите си, то абсолютно сигурно е, че ще потекат сълзи, кои от тъга, кои от несподелените емоции и чувства... Но ето че сега съм на въздух, далеч от задименото помещение и пътят е пред мен... тъмната пътека между блоковете. Вървя, а главата ми сякаш ще се пръсне от чутото преди малко. Всеки ден едно и също – чужди емоции, чужди настроения... всички споделяме едно единствено мнение, наложено ни май не по наше желание... Но ето че тъмният път ме слуша – има ли избор. И аз споделям... Въпросителен глас, името ми, поздравявам познатите силуети. Спирам, разменянме няколко думи, едносрични отговори на зададените въпроси и аз продължавам – пътят ме зове. Шумна улица, коли, автобуси. Много е светло, ще се прибирам пеша. Мракът ще скрие опитите ми да задържа емоциите в себе си... Вървя като често забързвам ход – трябва да задържа изблиците в себе си... не му е сега мястото нито пък времето да ги изливам, за това гледам да ги подтисна като вървя по-бързо. Сиви лица, май не само аз съм имала гаден ден... Продължавам да вървя, а хората сякаш не ме забелязват и всички се надпреварват да се бутат в мен. Нищо, след известно време подобно отношение в емоционален план се свиква до някъде, съмнявам се, че някой може да свикне с това напълно, но все пак май съм се доближила до максимума. Вървя... ту мудно, ту почти тичайки... Мисля, през цялото време, мисля, но не стигам до никакви отговори, а въпросите са много: “Всички хора ли са такива?”, “Егоист ли съм, че искам някой да ме излуша?”. Започвам да се чудя дали задавам правилните въпроси. Самотни пеики, тъмни улици - карта на моята душа. Непознати места, но ясна посока. Интересно на къде ли води този път? Вървя. Познато... май съм го сънувала.. Но това не е сън, нали? Болката е прекалено силна, за да е сън. Постепенно намалявам крачка, май се изморих. Но още имам сила да заплача, значи продължавам да вървя. Мисълта за спасителната крепост, моят дом на самота, ме крепи. Ще го напусна ли някога? Тихата и празна стая ме излсушва най-търпеливо. Споделя с мен настроенията ми. Но ето, че и тъмната пътечка върши същите неща. Това значи, че сигурно и с хората е така – някой говорят, а някой слушат. Вече съм прекалено изтощена, май пътят ме е изтискал и силите и емоциите. Но ето, че пътеката започва да придобива познати очертания и аз най-сетне забелязвам добрият сив блок, който ще ме приюти и тази вечер, а утре... знае ли човек - може слънце да огрее и мен...

© Петя Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??