25.09.2009 г., 9:37 ч.

Фата Моргана 

  Есета
2322 0 0
32 мин за четене

                                      ФАТА  МОРГАНА

 

                                                                       „С книжните кораби

                                                                       няма да стигнеш доникъде.
                                                                       Истинските са тъжни…”

                                                                                         Иван Пейчев

 

          Измеренията на интимното са безкрайни. Копнежът да открием автентичното си призвание в света, надскачайки нищетата на жалките си очаквания, често разменя  местата на мечтанията и действителността. В пространствата на мечтанията човек се самоосъществява, надхвърля границите на обективната реалност, и сякаш се освобождава от нейната необходимост. Светът на бляна живее в преддверието на  действителността, там, където вратата трябва само да се отвори, за да може границата да бъде прекрачена и да открием в реалността едно автентично и осъществено АЗ.

         Прекрачил прага на реалността, човек веднага открива, че мечтата не се слива с действителността, не се извисява и въобще не вирее в нея и той сякаш изгубва духовния си център… Разпокъсан на части, той оставя едни парчета от себе си в имагинерния свят на бляна, а с други се влачи в едно различно съществувание по прашните и непредсказуеми пътища на ежедневието.

           Изпаднали в остър конфликт с обкръжаващата ни среда, ние откриваме други пространства – тези на собствената си трагичност. Съществува самота на вътрешното богатство, самотата на ония които се докосват до дълбините на живота, поради което не могат живеят със символите на ежедневието. Безличният свят на делника никога не е в съзвучие с трептенията, унеса и трусовете на чувствителността. Превръщаме се в емигранти на самите себе си. Любовта, щастието, поезията и мечтата са нашата истинска родина, а отговорностите, свързани с оцеляването – нашето заточение. Пространствата на съкровеното и тези на външния свят никога не се докосват.

          Да напуснеш пределите на обикновената чувствителност, зачената от матриците на опита и да навлезеш в полетата на цялостното си душевно обновление, означава да проникнеш в несигурния свят на необятното. Там се сблъскваш с безпомощността да постигнеш хармония между себе си и един свят, който сам трябва да сътвориш… Това ще бъде светът на твоите действия, на твоите мисли и чувства, създадени единствено от дълбините на твоята съкровеност. Необятното ти дава огромната своя безграничност да изградиш себе си и своето битие така, както птицата свива гнездо, а после литва в простора, достигнала максимума на своето единство и автентичност.

          Всички знаем, че мечтанието има привилегията да придава качества, каквито всъщност нямаме. Когато изтръгнем бляна от самотните часове на нашите мечтания и го въведем по един действен начин в реалността, той губи очертанията, губи силата си, превръща се в нещо друго. На мястото  на разпадналия се в реалността идеал се възражда едно ново мечтание… Свиваме гнезда от мечтите си, но не литваме в простора на живота никога… Нашите страхове, палитрата ни от мотиви са нещо специфично лично и  факта, че живеем под своето автентично ниво винаги си намира своите неопровержими аргументи.  

          Гробищата на бляновете са пълни с аргументи…

         Когато тръгнем към дома на мечтите си, ние виждаме само хубавите му страни, без неудобствата, без досадните мисли и прозаичните навици. Извън контекста на едно реално битие, ние винаги ще тръгваме и никога няма да пристигаме там където искаме. Защото отделните парчета на нашето разпокъсано АЗ, си имат свои различни хоризонти, и ако някъде постигнем удовлетворение, то друга част от нас ще преживее ново крушение.

           Без  дълбокия усет за контекст нищо няма смисъл. Моментните проблясъци, че има по-ярки, по-богати и по-съдържателни проявления на живота, дори не докосват реалната тъкан на битието. Те изграждат митологии, които само още веднъж показват, че ние се страхуваме да станем истински себе си. Съществува страх, че ирационалния свят на необятното ще ни завихри в тайфун от необикновени преживявания, на които няма да можем да намерим подобаващ отговор. В повечето случай човек живее и се намира под нивото на бляна. Той няма качествата да се засели в него…    

          Човек живее с представи. Изгражда си митологии, извършва ритуали, и по този начин прикрива безпокойството си по отношение на това преходно и несъмнено обречено на забрава съществуване. Хората си поставят цели, чието постигане да им позволи да почувстват превъзходството си, да издигнат собствената си личност така високо, че животът да изглежда изпълнен със смисъл. Като се има предвид, че усещанията  и представите никога не са абсолютни стойности, то илюзията за постоянни и сигурни ценности във времето се разпада. Ние търсим една устойчива опорна точка някъде в бъдещето, изграждаме около нея планина от душевни фикции и измислици, за да получим ориентир в живота си. В повечето случаи деятелността, преследването на грандиозни цели, са едно бягство от онези въпроси, намиращи се в дълбините на финия ни душевен живот, които никога не намират отговор…

          Живеем толкова много в бъдещето, че не ни остава време за настоящето.

          Да живееш за бъдещето често означава да прикриваш нищетата на настоящето. Мизерията на настоящия ден винаги може да бъде оправдана с богатството на утрешния… По тази линия културата е изградила и продължава да надгражда митологии, претенциозни клишета и съмнителни парадигми за един живот изпълнен със смисъл. Една от най-популярните фикции е, че щастието на човека е свързано с постигането на целите. Крушенията са почти толкова колкото са и хората на тази земя. Разбира се, не е необходимо да слушаме публичните изявление на щастливи люде постигнали житейската си мисия. Те неуморно ни споделят опита си в постигането на щастие и прибавят още звуци към полифоничния дискурс на илюзиите. В театъра на безграничния егоцентризъм, преиграването, публичният патос и словесните еквилибристики са нещо често срещано. Всички утопии приличат на  айсберг, чиято видима част е главозамайваща, възвишена и прекрасна, но отдолу винаги крие тайните усилия на безпределното самоутвърждаване на аза… Заселен в собствените си вярвания, човек живее така обусловено, че  самоизмерва себе си чрез чужди ценностни скàли. Той така се е сраснал с маската на собствените си митологии, че вече дори не е актьор в имагинерното си битие – той вече се е превъплътил в самата маска. Желанията, илюзиите, въображенията и надеждите заемат такива огромни пространства в живота му, че никога не може да се докосне до автентичният си живот.

          Творец на илюзии, създател на утопии, подхранвани от сложно нюансирана палитра от страсти и страдания, той подражава на други създатели и строители на утопии. Човешката личност е разпокъсана от непрестанните си усилия да следва керваните  на някакви утвърдени ценности, без да се опитва да осъзнае сам съществуването си. Без да се самоопредели. Без да  потърси собственият си екзистенциален център. Тя живее като сомнамбул с ръце опънати напред, крачейки с опипващи стъпки сред един детерминиран свят, в който няма никога да срещне самата себе си…

          Това, че повечето хора не виждат действителността, не е мое откритие. Те откриват света чрез символите и сечивата на езика. Думите съвсем не са винаги и само дом на човешкия дух. Те са и царство на кривите огледала. Способни са да изкривяват, да измъкват от традициите клишета за добро и зло, за любов щастие и хуманност. Постепенно започват да приличат на фосили, вкаменелости съхранени в земната кора от отминали геоложки времена. Палеонтолозите ги изваждат от седиментни и метаморфни скали, после ги сглобяват и поставят в природонаучните музеи. За да видим какви животни е имало на планетата Земя. Как са изглеждали. Каква сила мощ и присъствие са имали.

          Такава е и съдбата на думите, на понятията, на яловите символи и циментирани принципи. Наподобяват на онези почернели, изсъхнали, ронещи се от годините кости, по които отдавна не тече живата кръв на нашето битие. Езикът ни затваря и херметизира в капана на митовете, превръща съзнанието ни в хард диск от установени вече ценности, чрез които живеем едно детерминирано и безлично съществуване. Инструментариумът на думите не разполага само с грубите сечива на примитивната, плоска и лесно доловима манипулация. Той притежава богата гама от фини, почти бижутерски сечива, чрез които лъжата достига до невиждани висоти на изтънчената жестокост.

          На изток казват, че човек никога не може да стъпи два пъти в една и съща река. Защото животът е една непрестанно променяща се, непредсказуема холограма. Реката не е просто вода. Тя е процес… Но ние не само стъпваме два пъти, ние потапяме крака и сядаме на брега. Застинали в своите вярвания и вкочанени от своите принципи, превърнати в паметници на безкрайното си безсилие да разберем себе си и да се докоснем до другите…

          Не може да се отрече, че голямата част от митовете, които човек сам си създава, имат добре звучащи рефрени. Всички мажорно ги припяват, защото това е един от начините да спечелят одобрението на себеподобните. Човек е стадно животно. Без групата и нейното одобрение той не може да очертае собствения си духовен образ. Сякаш тайнството на неговото индивидуално съществуване идва не от Бога, а от матриците на приетото мислене…

          Никога няма да приема, че движенията на вътрешния ми живот могат и трябва да произтичат от обкръжението ми. Митологиите се поддържат живи чрез непрекъснатите подражания на модели, на които искаме да приличаме. Защото те, според митовете на групата, са постигнали целите си, притежават силата на съвършената радост, дните им са озарени с велики дела, живеят достойно, печелят уважението и любовта на другите, и най-вече тази на Бога.

          Каква тъжна измама. Човек не може да живее без илюзии. Те са патериците с които крачи през света. Без тях би паднал в праха, от който е част, без сили да противостои на бездната на нищото. Опитайте се да отнемете дори едната патерица на илюзиите му и ще видите  огромната пустота, страх и самота в очите му, които винаги е носил тайно в глъбините си. Едва тогава той сякаш разбира, че всички негови митове, страсти, желания, страхове и надежди са били сред  декора на един свят, който всъщност винаги равнодушно го е заобикалял… Човешкият живот е едно корабокрушение. Все едно какъв флаг ще закачите да се вее горе на мачтата. Някои пишат на него - моят живот е театърът, музиката, живописта или литературата, други - моят живот са децата или политиката… Но животът не може да бъде едноизмерен, напъхан и класифициран в чекмеджетата на човешките дейности нито да се конкурира с тях... Това, че си живял съобразно своите потребности и си създал един свят, чрез който преоткриваш непонятното, не може да формулира живота. Не можеш да трансцедентираш някаква дейност в огромната и непонятна мистерия на съществуването. Неистинността на света, който виждаме, разбирането ни за щастие, са херметизирани в езика, а той черпи енергия от митовете ни. Идеята за щастие отдавна се е превърнала в лъскава дрънкулка, която карнавално си подхвърляме по-скоро като израз на добро настроение отколкото като дълбоко състояние на духа. Тя е рожба на представата, дете на илюзиите и желанията. От нея поникват хилавите клонки на плоската романтика от чиито цветчета рядко се появява плод. Високата смърт на романтиката идва от инцеста между представите и желанията, където геномът на рожбата няма качествата да оцелее в реалността. Разпространената идея, че постигането на целите, оставената диря след себе си, постиженията, могат да направят човек щастлив са една от огромните заблуди с която никой не иска да се раздели. Изтръгването от подобни заблуди е толкова болезнено, че човек е готов да загуби живота си, но не и да му бъдат отнети илюзиите. Един от първите космонавти стъпил на Луната би трябвало да е човек постигнал целите си. Но след връщането си на Земята, след обичайните почести и децибели на триумфа Армстронг изпада в тежка депресия и алкохолизъм. Миговете на удовлетворение, радостта, опиянението, моментното задоволяване на желанието не са щастие, защото самата дума е зачената в представите…

          Нашите крушения винаги са тръгвали с кораба на представите, с издутите платна на желанията право към скалите на една реалност, която никога не сме искали да приемем. Започваме да я разбираме едва когато очакванията ни са станали на трески, когато въжетата на взаимоотношенията са безвъзвратно разкъсани, а платната на надеждите раздрани и избелели… Често нямаме физическите и духовни сили да доплуваме до нови пристанища, където да намерим така жадуваната утеха, която може също да се окаже поредната илюзия…

          Идеята за щастие е еманация на човешките желания. Такова понятие под звездите не съществува. Когато си строиш картонена къща под небето, причината да живееш мокър и премръзнал не е в дъжда… И все пак ако продължим да упорстваме в търсенето на понятието за щастие (едно безсмислено според мен упражнение) можем да стигнем най-много до мисълта, че то би могло да се формулира като отсъствието на нещастие. По-далеч от това не може да се стигне. Много хора са се опитвали, но така и не можаха да ме убедят в искреността си…

          Готовите идеи често замъгляват действителността, предлагат ни една всеобща оптика за света. То е като да сложиш на всички хора на планетата един и същ диоптър очила, независимо от индивидуалното им зрение…

          Препоръката ”Обичай ближния си” така и не можа да се превърне в някакъв нравствен код. Броят на различните обстоятелства при които човек попада през живота си, на практика е неограничен. В никакъв случай не искам да кажа, че нравствеността е недостъпна и илюзорна. Просто тя е нещо безкрайно сложно, и не можем да подхождаме към нея като към таблицата за умножение. Човек няма физическия и духовен потенциал да обича човечеството, вкарано в символа  на „ближния”. Привичната неискреност, дълго отрепетирвана и папагалски повтаряна, е само един от рефрените, сред които живеем. Човешкото същество може да обича само един тесен кръг от хора в контекста на индивидуалната си съдба. Любовта е съкровеност и тъкмо поради тази своя природа не може да бъде предизвикана от напътствия и препоръки. Тя е цвете, което подава плахо стъбло, за да усети първите акорди на взаимността.

          Любовта е избор.

          Ако отнемем свободата на съществото да направи своя съкровéн избор за какъв ближен и въобще за каква любов става дума… Вижте, светът в който живеех като дете, съвсем не прилича на  света  в който живея сега. Не ми се иска да пробутваме на децата си изсъхналите конструкции на сглобени от вкаменелости понятия-динозаври извадени от музеите. Новите поколения имат нов интелектуален код за разчитане на света. Те чудесно разбират, че посланието „Обичай ближния си” вече означава „Остави ближния си на мира”. Това е любовта към ближния. Да го оставим на мира. Да не му пречим. Да му помогнем ако можем, но най-важното е да не се докосваме до съдбата му по начин, по който това може да му навреди. Другите постоянно искат да ни променят, но според техните потребности, а не според нашите собствени. Време е да разберем, че старият езиков софтуер с който обозначавахме нещата, вече не работи.

          Не съм противник на мисълта, че няма нищо ново под слънцето. Да, наистина няма нищо ново под него. Само се чудя дали трябва да стоим под същото това слънце като динозаври, без да артикулираме света с един нов интелектуален код в контекста на нашето израстване като човешки същества… Застинали в собствените си митове, ние не само изопачаваме реалността – ние я правим отблъскващо неистинска…

          Съвсем ясно е, че митовете ни са вплетени в собствената ни културна система и по някакъв начин рефлектират върху отношението ни към истината. Промяната на банализираните ценности никога не идва от гигантския супермаркет на масовата култура. Най-често новите гледни точки идват от хора живеещи извън пределите на обществото. В някакъв смисъл бляновете ни, делириумите ни, както и страданията ни, най-често идват от йерархиризираните, назовани и циментирани истини. Инертността на духовните сетива, разума и сърцето не ни помагат да разберем самите себе си и другите. Това води до крушения във взаимоотношенията, които заемат огромни пространства в живота. Те ни причиняват страдания, оставящи почти незаличими следи по цялата ни житейска пътека. По изпепелените друмища на отдавна съсипани отношения, крачат  родители и деца, братя и сестри, мъже и жени, заселени безвъзвратно в отделни антагонистични светове. Човешкият егоцентризъм е безкраен. Гравитацията му е толкова силна, че по поляните на взаимоотношенията не е останала почти никаква растителност, която да поддържа жива идеята за любовта. В царството на материалното гъстата лава на интересите така е овъглила връзките, че изчезват дори изкуствените цветя на баналните контакти и учтивост. Приказката за сплотения род отдавна се е превърнала в сюжет от съдебните преписки и дела, а главните герои се срещат само в присъствието на адвокати и свидетели. Съвсем ясно е, че обясненията в любов сред такава компания на практика са невъзможни. Митологията за родовата любов продължава да се възпроизвежда от всички, защото освен че звучи добре, тя успява по някакъв начин да ни внушава, че не сме такива каквито всъщност сме… Обществото създава добра акустика и поддържа тази идея като защитна реакция в полза на морала, превръщайки лъжата в конфекция. Това, което хората мислят и което чувстват, не е същото, което живеят. Съвсем ясно е, че те не живеят това, което говорят. Човешките общества не могат да живеят без фикции, защото и отделният човек не може да живее без тях. Тази констатация не е нито толкова разочароваща, нито толкова парализираща, защото да поддържаме достойнството си, стъпвайки върху привидности, не би могло да бъде ободряващо. Преследвайки едно привидно щастие, ние изпитваме нужда от нашето собствено одобрение, от единство и хармония на вътрешния ни свят, каквато не постигаме.  

          Провалите в интимното ни нанасят рани, чиито цикатрикси носим цял живот. Едно от най-вълнуващите човешки отношения - любовта между мъжа и жената, преминава от възвишената лудост, през еднообразието и рутината, за да катастрофира някъде между болката и ненавистта. И въпреки, че разочарованията показали се изпод развалините на представите биха могли да ни дадат една нова гледна точка, ние предпочитаме да се изживяваме по-скоро като жертви, отколкото като участници в една провалена пиеса.

          Разказът за любовта е разказ с тъжен край.

          Той започва с една еротична илюзия и завършва в пустинята на баналното и отчуждението. Срещат се две представи, две измислици тласнати една към друга от мощният софтуер на природата, който съхранява потока на съществуването. Този сладък сън е аерозолно обвит от облака на романтичното, сантименталното и вечността. Крушенията идват закономерно, защото представите се разпадат и не докосват по никакъв начин реалността. Въздушно-капковата игра на думите, словесната музика на влюбените прави представите да изглеждат удивително истински докато изчерпят своята красота някъде в пространствата между заклинанията и монотонната сухота на делника лишен напълно от символи. Еротичната илюзия започва от небесното и се разпада в предсказуемото и познатото.

          Капанът е общ. Жертвите винаги са две.

          Трагизмът в отношенията между мъжът и жената е предпоставен от морални и културни модели, които винаги са били в един дълбоко скрит конфликт с извечната природа на половете. Разбира се, не става дума за влюбените, защото те още слушат музиката, без да знаят либретото на едно опера, която дори не е започнала.

          Защото когато една представа се влюби в друга представа, това не е любов. Когато една измислица черпи енергия от друга измислица светлината не съществува. Тя се вижда само от двамата, тъй като влюбените са в състояние на делириум. В състояние на делириум можеш да виждаш всичко. Освен едно – реалността.

          Любовта може да има и друг прочит.

       Но това би означавало да тръгнем към едно безкрайно пътешествие извън Стария континент на романтичния идеал и плоския терен на мечтите. В това приключение ние се отърсваме от слепотата да си мислим, че сме това което искаме да бъдем и да живеем с това което сме. В това пътуване един към друг мъжът и жената ще намират своята оптика за света, улавяйки капаните на обусловените отношения, традициите и моделите в които бомбата на неудачите цъка с часовника на бъдещото. Илюзия е да се смята, че хора с различно духовно зрение могат да стигнат далеч в непосредственото изживяване на любовта, освободена от митове. Повечето смятат, че без халюцинациите на романтичното, без скоковете във въображението любовта изгубва своите знаци и изтощава смисъла си. Сякаш реалността ще трансформира своите измерения само и просто защото ние сме се събудили влюбени…

          Интимната връзка може да бъде изключително красива и вълнуваща в търсенето на общ душевен код за разчитане на реалността. При цялата абсурдност и неяснота свързани със смисъла на човешкия живот, мъжът и жената хванати за ръка и крачещи из дебрите на екзистенциалното, могат да направят човешката участ по-приемлива. Едно постоянно променящо се, креативно и преоткриващо само себе си общуване е в състояние да извиси двойката до онези височини, където гравитацията на егото е така отслабена, че единението и смирението един в друг, да стане така естествено и незабележимо като дишането…

          Такава двойка може да изгради свои символи и език, един HTML за обозначаване на интимните емоции, потребности и вълнения в това кратко пътуване наречено живот. При такова високо ниво на осъзнатост мъжът и жената могат да се превърнат в деца на самите себе си, преживявайки миговете на радост и болка в контекста на една обща участ под звездите.

          Мъжът и жената винаги са имали шанс да намерят спасение един в друг в този едновременно красив и страшен свят. Но те никога няма да го открият изграждайки си утопии.

         Милиони човешки мравки пъплят по земната кора, умират и на тяхното място се появяват нови. Човек си отива с усещането, че е неразбран, и че с него си заминава цял един свят. Илюзия е, че можеш да избягаш от злото, можеш само да намериш начини да го понасяш по-леко. Хората си изграждат митове после вярата и любовта се сгромолясват в шахтата на травмите и унинието.

          В скалистите и сиви пристанища на утопиите е пълно с разбитите кораби на милиони съдби. Утопиите са толкова устойчиви, така са се вплели в живота ни, че ние дори не ги забелязваме. Пътуването ни от мираж към мираж е начинът по който съществуваме.

         Едва ли има човек, който да не е чувал за омаломощения от жажда, изпаднал в беда пътник в пустинята, който изведнъж започва да вижда пред себе си палми, чиито изящни отражения танцуват по повърхността на огромни, приказни, кристално чисти езера, които все не може да достигне. Миражите обикновено изникват на хоризонта на нашия живот. Към тази оптическа измама се присъединяват други измами, предизвикани от чувствата, желанията или в следствие на болезненото душевно състояние на човек намиращ се на прага между живота и смъртта. Миражите в пустините се появяват рано сутрин, когато въздухът долу е още много студен, поради голямото понижение на температурата през нощта. Съществуват разкази за цели кервани, които виждат чудни оазиси пред себе си. Тези видения ги примамват дълбоко в пустинята, където хората намират своята смърт… Явлението, известно като ФАТА МОРГАНА, има своите много сложни измерения и прояви. Нагретите слоеве на въздуха пречупват слънчевите лъчи и пред очите ни изникват фантастични картини.

          Момиче, пътуващо с камила в пустинята, разказва как някъде напред сред горещите пясъци изведнъж се разтворило зелено ветрило от палмите на красив оазис. Като гейзери от течно сребро струите на водоскоците се възземали към изумрудените корони на палмите. Мургав младеж с пламтящ поглед я викал, махайки с ръка изпод сенките им. ”Пришпорих камилата си нататък, ала тя се превърна в шепа вода и изтече между пръстите ми. Продължих с последни усилия пеша, но усетих, че започвам да се превръщам в стълб сух пясък. Сетне вятърът ме разрони и разпиля…” Момичето никога не е имало на практика реален шанс да достигне оазиса, защото той е фикция.

          Щастието е фикция.

         Схематично учените обясняват  различните атмосферни слоеве като концентрични кръгове с различна плътност. Когато лъч, който идва от Слънцето или звездите премине през тези различни по своята плътност слоеве, той се изкривява. Това изкривяване те наричат Астрономична рефракция. Тя е причина за блещукането на звездите, за зората, за синия цвят на небето… Не преминаваме ли през живота си в едно постоянно състояние на душевна рефракция… Лъчът на чувствата, желанията и домогванията до един щастлив живот не се ли изкривяват и превръщат в една дълбоко погрешна и фиктивна картина…

          Не живеем ли в състояние на една постоянна  ФАТА МОРГАНА…

         Не става ли така, че някакво наше въображаемо АЗ, постоянно броди из пустините на живота, търсейки онова ново, рационално и красиво нещо, което да даде смисъл на собствения му живот. През цялото това пътуване човек носи заедно с порива за щастие огромните куфари на сивата делничност и пошлост. Заедно с целия багаж влачи и една накърнена самопредстава за себе си, изградена от непроницаеми и лошо формулирани символи. Сякаш не съществува някаква реалност отвъд фикциите и митовете. Върви по отъпканата пръст на тези, които вече шумно са огласили, че са пристигнали и са се заселили в една измамна красота и с още по-измамен смисъл. В този момент той не е в състояние да долови бездната между желанията си и безразличието на съществуванието към самия него. Върви към своето измислено достойнство с цената на неумолими усилия и метаморфози, сякаш забравил за миг, че е една случайност по своята същност и че времето ще го захвърли в бездънните пластове на небитието, по които няма да остане дори и драскотина като знак, че е съществувал…

          Самоизмамата, че това пътуване е необходимо не заради самия живот, а заради някаква кауза, става основа на един театър в който истината, лъжата, лицемерието и гордостта така разменят своите маски, че човекът изгубва реална представа за себе си.

          На каквито и височини да се издигне интелектът, той никога няма потенциала да ни поднесе един точен и определен отговор на въпросите свързани с човешкото съществуване. Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време, за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл. Ценностите в бленувания оазис на щастието и смисъла, така мощно са обусловени от обществото, че маршрутите, по които се стига до него, вече са ни познати. Продават се карти, книги и поучения като една обективна топография за местоположението на бляна. Това са едни упражнения подобни на щедри жестове, които ни тласкат възторжено към нови илюзии и разочарования. За човек, умеещ да разсъждава в перспективата на интимните стойности, подобни писания  нямат по-голяма тежест от рецептите в една готварска книга.

          Но пътници към оазиса на щастието никога не липсват. Трафикът в тази посока е винаги претоварен. Въображението може да се наслаждава само на себе си, без помощта на идеите за относителните истини. Вдъхновяващите хоризонти ги изтръгват от блатото на отчаянието и от застоялите води на безразличието, от плоската сивота на делника. Оттам отново  се възражда слънцето, което провъзгласява абсолютната истина за съществуващото щастие. И тогава отново и отново заблуденият сред дебрите на желанията си човек, тръгва към хоризонта, за да се спаси от застиналата пустота на досегашните си дни, там някъде напред, където го очаква една неописуемо красива картина, която с голямата си яснота, отчетливост и светлина му показва, че именно това е автентичното му битие. Той дори  не се опитва да се вслуша в самия себе си, дори не допуска, че всред всичките приливи  и отливи в човешкия живот, които прииждат и се отдръпват единствената правилна посока за него това е пътят към самия себе си. Защото тъкмо там се намира онази светлина, не така ярка като тази на миражите, но достатъчно мъдра за да направлява живота му. Достатъчно силна, за да го предпази от катастрофите на илюзиите, да го преведе през щастието и нещастието на битието, за да извоюва собствената си душа от един обусловен свят, самоумъртвил се от своите митове…

          Може би тъкмо там, в съкровеността на вътрешния си свят, ще долови, че действителността също не е лишена от красота и поезия. Защото истински красивото не се разбива в съприкосновението си с реалното. Може би тъкмо там ще открие, че любовта е жива и нейното сурово-нежно лице тече по един естествен начин заедно с простата стихия на живота. Тази любов съществува без финтифлюшките на простосмъртната романтика, а нейната красота и трагичност вървят заедно с красотата и трагичността на автентичния живот.

          Чувството за смърт докосва нашата самотност… Правото да си сам е просто началото на онова дълго пътешествие вътре в себе си, където достигаш до собствената си безграничност… Но и тя, безграничността, може да бъде подменена от думите, от представите… Ние подменяме целия си живот с думи и словосъчетания… Но чувството за смърт остава. Защото смъртта не е нито дума, нито представа, нито словосъчетание – тя е самата безграничност… Усещането за любов плахо открехва вратите на тази самотност, за да я превърне във взаимност… Смъртта и любовта са свързани по един дълбок и мистичен начин защото са израз на нашата най-съкровена участ и уязвимост….

          Неизвестна е целта, неизвестни са привидните пристанища към които пътуваме, защото въображението има тази коварна способност да преувеличава и да придава изключителност на нещата. То има  своите вечни пътници, своите олтари, мъченици и жертви. Истински красивото и величественото винаги привлича ума и тласка неумолимо душата към едно стремление да стане част от тази красота и хармония. И ние отдаваме цялата си надежда, сили и страст да застигнем последния си шанс за щастие… И когато уморените ни тела и души пристигнат в пристанищата на копнежа, където няма дори и атом от реалността, нашите довчера сантиментални лица изглеждат безжизнени и студени пред  действителността. И не можем дори да дишаме волно чистия въздух на мислите си. Сред развалините на представите изниква един нов човек. Той започва да вижда врагове във всички живи същества, дава израз на своята жестока неблагодарност към човека, който до вчера  е обичал и на който се е уповавал. От съществото му бликат гейзери от тежки оскърбления в най-противните им форми сякаш, за да открие и последните остатъци от обич и привързаност в себе си и да ги убие… Без да дори да подозира, че след залповете на гордостта идва безлюдната пустиня на самотата, където ще трябва  отново мъчително да очертае самия себе, да измисли себе, си в контекста на едни нови отношения. Ако няма сили да плува към нови пристанища ще се присъедини към царството на жертвите, към тези които си вярват че другите са се отнесли зле с тях. Сякаш те не са били участници, а само конферансиета в един спектакъл провален от актьорския състав. Каква тъжна илюзия. Защото човешкият ум си има едни такива непоклатими свойства, почти неразрушими и неизменни – да вярва в собствената си истина. Само един проникновен ум надскочил детерминирания свят на митовете, може да види че той е и палач и жертва в един фиктивен свят, който сам си е създал и в който се лута сляп, за да проси милостиня сам от себе си…

          Затова умишлено оставих края на разказа за момичето, изгубено в пустинята. Когато пришпорило камилата напред към примамливия оазис, тя се превърнала в шепа вода, която изтекла между пръстите ù. А когато продължило пеша, самото момиче се превърнало в стълб сух пясък, който вятърът разронил и разпилял…

          В този момент някой извикал ФАТА МОРГАНА, ФАТА МОРГАНА…

          Можем само да предположим, че откриването и назоваването на илюзията е първата стъпка чрез която да съберем своето разпокъсано из пустинята на митовете АЗ. Навярно от разпилените песъчинки на съществото, момичето отново е събрало своя автентичен образ, придобило е един нов вътрешен поглед за себе си и за света около него. Напуснало е междинното състояние между пътуването и съня, и окончателно се е преселило във една втора безкрайност – тази на реалността. После е сменило посоката и е намерило път за спасение, но това не бил пътя към нови оазиси, а нов път към разбиране на самото себе си.

          Този нов път не носи щастие. Той носи само светлина за слепеца и звук за глухия. Далеч от империята на митовете, далеч от представите и изумрудената светлина на фикциите, далеч от златните фонтани на очакванията. Този път също може да бъде самотен, но няма да бъде осветяван от пречупената светлина на миражите. Навярно по този път върви и самият Бог. Единственото което ни остава да се надяваме, че някой ден по един милостив начин ще ни изпрати един последен любовен лъч, с който да ни прибере при себе си.

За да усетим с Него ласката на вечността.

 

 

                                                                  Петър  Ангелов - Дарев

 

© Петър Ангелов - ДАРЕВ Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??