Да стоиш край този път, на 100 метра пред теб е завоят. Гората така успокояващо шуми зад гърба ти, а шумоленето на листата напомня за наближаващата есен. Едно просто движение и вече си наведен, опрял ръце върху асфалта, топъл след горещия, един от малкото оставащи летни дни. Наблюдаваш няколко мравки, запътили се към своята малка дупка в земята, носейки прехраната си. Малкото общество на мравките, толкова първично и обикновено. Шум... бръмчене и се скриваш за броени секунди зад най-близкото дърво, докато по топлия асфалт профучи автомобил, който оставя знак след себе си - пушек от ауспуха. Дали е убил мравката, която преди няколко секунди ти погледна. Сигурно... Дланите ти докосват листата, а косата ти е цялата потопена в морето от есенни краски. Лежиш, не помръдваш, само пръстите ти леко стисват няколко листенца. Усещаш мекото легло, върху което лежиш. Легло от листа, от умиращо лято. Унасяш се и сънуваш няколко мравки и едно огромно бучащо чудовище, една машина, която поглъща мъничкият им живот. Пръстите ти вече не напипват събралите топлина листа... леглото вече не е легло. Ти... ти просто лежиш. Или не, падаш. Накъде? И край?! Край ли е? Не, ти не падаш, ти просто се носиш. На въображаема възглавница от мисли, която въображаемо те подпира да не паднеш и да се изгубиш. Колко е красиво да се рееш и да проникваш под земята, на която до преди малко лежа, окъпан в усещания, че се намираш в гората, до пътя, където имаше завой. И където ти се наведе да видиш мравките... и после профуча автомобил... на земята... върху листата... в безкрая...