Форьо

ФОРЬО

          На шведски означава далечен остров. Дълбоки борови гори. Полета с ягоди. Бергман. Мястото, където остава сам. С морето. И със собствените си демони. Оттук поема за последния си път. Преди да преживее последните мигове от екзистенциалното време. Преди да отвори вратата към вечността…

Всичко, което не е вечно е непоносимо… Морето е вечност. Островът – откъснала се част от континента на отминалия ни живот… Винаги идват мигове, в които човек трябва да живее като остров. Преди да отплува. Завинаги.

          Форьо е остров край бреговете на Швеция. Островът на Бергман. Бреговете му са осеяни с причудливи скални форми. Приличат на застинали персонажи от театъра на вечността. В тях има някаква сурова изящност. Тъга. Сякаш са излезли от съня на поет… Може би това са вкаменените образи на душите ни. Пристигнали на брега. Уморени от дългото си скиталчество. Отхвърлили товарите, болките и императивите на делника. Когато раните от взаимоотношенията са завехнали. Болките отшумели. Защото вече разбираме, че всички рани сме си нанасяли сами…

            Животът - това е едно пристигане и едно отпътуване… Но преди да тръгнем по безкрайния си път, всички имаме нужда от своя остров Форьо. Имаме потребност да останем сами пред мастиленосинята вечност на морето. Да се докоснем до безкрайността, преди да я прегърнем и да  си отидем. Но това не е самота… Самотата – това е отсъствието на другия… Когато вечността докосва нозете ти, другите загубват очертанията си… Нещата, познатите неща, с материалната им суровост, с тяхната мизерия и нищета, също изгубват облика си… И там, някъде в най-дълбоките пластове на съществото ни,  копнежът  по светлина, любов и хармония, по един мистичен начин обединява противоположностите. Приема човешката неустойчивост, заличава границите  помежду ни, за да ни доведе до разбирането, че всичко, което живее, е свято…

            Рано или късно всеки пристига на своя остров Форьо. Докосва се до онези необятни пространства на съществото си, за които не е дори подозирал, че съществуват. Долавя своята святост и тази на другите. Разбира невинността на всички, родени на тази земя.

           И точно тогава, застанал на брега на необятното,  разбира, че думите не достигат, за да дадат  отговор за живота…

          Това са миговете, в които  долавя, че там, където свършват думите, сякаш изплува един свят, който дори не е започвал…

                                                                              Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ