Гората заема важно място във всички човешки култури. Още от дълбока древност тя се появява в различните митологии. Пространството на гората е неусвоено, загадъчно, опасно за човека, чийто свят е коренно противоположен. Човекът обитава дома, селото или града – символите на сигурността и уюта. Ежедневието му е обикновено, предсказуемо, границите на човешкото битие се ограничават до нивата, която обработва, или поляната, на която извежда добитъка си, а  гората предлага приключения и опасности със своята непредсказуемост и тайнственост. Още в най-древните митологии се откриват текстове, в които магията на гората примамва героите, търсещи изпитания, за да докажат силата си. В митологиите и легендите  гората е непознатото пространство на изпитания, обитавано от страховити същества, през което трябва да преминат героите.  В българската литература гората е един от основните мотиви. Образът ù е разгърнат в поезията и прозата на много творци, където гората има функцията и на закрилница, на майка, на любима, а героите са нейни деца или възлюбени, които пази в сенките си.  

Образът на гората като любима е използван още в народните песни. В песента „Павел и гора” се открива решението, което е направил лирическия герой – да избере гората за любима:

Гора Павлю тихом проговаря:

- Сгоден ли си, Павле, женен ли си?

- Не съм сгоден, горо, не съм женен,

сега мисля, горо, да се женя.

- Кого, Павле, искаш да си земеш?

- Тебе искам, горо, да си взема.

 От какво е продиктуван изборът на героя, не се разбира от кратката народната песен. По-късно в поезията на Ботев е разгледан същият мотив, но пречупен през нова призма. В стихотворението „До моето първо либе” героят отново избира гората, загърбвайки любовта на любимата. Тука може да се открият подбудите му – либето на героя се колебае да сподели идеите му. Докато песента на гората е по – близка до сърцето на героя и той откликва на нея. Гората „пее” за болката на народа, за теглилата, които той търпи. Тя споделя нежеланието на героя да се примири с потисничеството на поробителя. Въпреки че в последните две строфи лирическия герой избира смъртта за своя годеница, гората се явява като преход между живота и смъртта, между борбата и „сладката почивка”.

 Горските същества са метонимии на гората. В славянската митология гората е обитавана от самодивите – прекрасни женски същества, живеещи по високите планини, край неначенати езера, реки, извори, под големи дървета.  Посестрими са на вилите и юдите. Самодивите са персонификации на женското начало в горското пространство. Всяка вечер те се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище, където цяла нощ танцуват боси вълшебно хоро. По време на танца си едва докосват земята със стъпала, а стъпканите вълшебни билки разнасят силно лечебно ухание. Болните хора, които били достатъчно смели, прекарвали нощта край хорището и към тях самодивите се отнасяли изключително благосклонно, макар че в повечето случаи били враждебно настроени към хората. Съществуват много легенди и митове, в които самодивите обсебват любимите си до смърт. Но тези горски духове се побратимяват с юнаци и с мъже, които са им направили добрина – стават техни покровителки и дори раждат деца от тях, от които израстват славни юнаци. Крали Марко, героят от народните песни е откърмен от самодива и на това се дължи необикновената му физическа сила. В много малко народни песни самодивите са положителни персонажи. Без съмнение най – известното стихотворение, в което е използван образът на самодивите е „Хаджи Димитър”. Побратимяването им с юнаци и хайдути проличава и в баладата. Способността им да пребивават на границата между човешкия свят и отвъдността, ги натоварва с функцията на утешителки на героя в предсмъртните му мигове. Появата им е неочаквана, най-напред се чуват песните им, след което те пристъпват и накрая идват и сядат край юнака. Но не е ли логично, щом притежават лечебни свойства,  да се появят и да помогнат на ранения герой? Превързването на раната, целувката и водата са изпълнени набързо и планинските създания изчезват така, както са и дошли – неусетно. Въпреки това можем да пресъздадем образа им в представите си.  Той  е подобен на този, изграден в българския фолклор. Бялата премяна на самодивите всъщност е бяла продрана риза, с която са често изобразявани. Знаем за лечителските им функции и преполагаме, че билката ще излекува раните на героя. Песента, с която се появяват, също е техен атрибут от прабългарската митология. Идват с настъпването на нощта и изчезват сутринта, защото се страхуват от слънчева светлина. Те са мили и засмени, прегърнати и пеещи, те са всичко друго, но не и покрусени от скръб. Всъщност в „Хаджи Димитър” няма три различни индивидуалности при самодивите. Това е една същност разграничена в три функции: лечителски, крепителски и емоционални. В баладата самодивите са персонификация на отсътващата любима.

В хайдушките песни гората е представена като закрилница и като майка. Хайдутите са напуснали своя дом, усвоеното пространство, за да се борят с поробителя. Гората се превръща в техния нов дом. Вековните дървета с короните си закрилят хайдутите от врага. Тъмните сенки са едновременно и убежище и място за отдих след дългия ден. Тревата се превръща в постеля, а реките утоляват жаждата на юнаците. Това е описано в народната песен „Горо ле, горо зелена”:

Горо ле, горо зелена,

водо ле, водо студена,

развивай листи широки,

та хладна сянка направи,

юнаци да ми почиват

и извори вода студена

юнаци, горо да пият.

Горските обитатели също са част от новото семейство на хайдутите и се грижат за тях при нужда. Постепенно гората заменя дома, в който са отраснали юнаците, и се превръща в техния нов дом. Гората е наричана „майка хайдушка”. В песента „Стар Димо” се окрива сравнение с родните майки, които често предавали децата си на турците, докато гората – майка винаги е пазила своите деца:

Майчица що е рождена -

и тя си чедо изказва

на турци и на сеймени,

гората, майка хубава -

скрий ли се в нея хайдутин,

никому нищо не казва.

В песента „Робиня и Стара планина” робинята е принудена да остави новороденото си в планината, която се превръща в негова втора майка:

- Нани ми, нани, мъжко детенце,

тебе е майка Стара планина,

до две елици, две мили сестри.

Духна ще ветрец, полюля ще те,

вална ще дъждец, окъпа ще те,

до ще кошута, подои ще те!

Гората с функцията си на закрилницата се превръща в майка не само на хайдутите, но и на безпомощните хора, които търсят убежище в сенките си. Като всяка майка, тя се грижи за ранените хайдути. В баладата „Хаджи Димитър”  освен образа на любимата, представен чрез самодивите, се открива и образът на гората – закрилница чрез дивите зверове. Вълкът, орелът, соколът, които често са представени с отрицателни функции, се превръщат в братя на героя. Те се грижат за него денонощно в предсмъртните му мигове. Тези горски същества са всъщност метонимии на гората – майка, която чрез тях се грижи за героя. Тя не само не изоставя ранените умиращи хайдути, но и скърби за смъртта им като истинска майка. Тези функции на гората се откриват в песнта „Вила се гора”, където чрез нераззеленилото се дърво се олицетворява мъката на гората:

Вила се гора, майно-ле, раззеленила,

сал едно дърво не се развило,

не се развило, раззеленило.

Под дърво лежи дос добър юнак,

дос добър юнак със девет рани,

със девет рани, се куршумени,

десета рана с нож прободена.

 За благодарност в някои песни героите, които са оцелели и достигнали старините си, се обръщат към нея с благодарствени слова и я молят да се грижи за бъдещите дружини, така както е полагала грижи за тях. В стихотворението „Пристанала” бащата на героинята също призовава гората „майка мила” да закриля хайдутите, както е закриляла него.

В следосвобожденската литература образът на гората като майка се изменя, българите вече са свободни и нямат нужда от легендите за безстрашните хайдути, безрезервно обичащата майка – гора. Чрез последните благодарствени слова сякаш героите се сбогуват с гората. Тя е изпълнила своята мисия на майка закрилница. Следва затишие, образът на майката – гора е почти забравен, когато Вазов възкликва в стихотворението си „При Рилския манастир” : „Сега съм у дома.” Припознаването на планината като дом отново връща литературата към темата за гората – майка. Както в стихотворението „Да се завърнеш  в бащината къща” литературата се завръща в своя горски дом. Преоткрива го, но този път с красотата му, със спокойствието, но и с предишната закрила. Закрила но не от душманите, а от злините в обществото. Природата, планината, гората получават своята романтическа визия, която закъснява в сравнение с епохата на Романтизма  в Западна Европа през 18 век. Лирическият герой преоткрива природата като дом. Отново границата между истинския дом и планината се размива. Бягството към природата връща функцията и на майка: „Природата отвред, кат майка нежна съща,/навява ми песни, любовно ме прегръща.” Във всичките осем строфи се повтаря възклицанието „Сега съм у дома”, което дава чувство за сигурност. Чувство, което човек притежава в дома си, но пренесено в природата. С думите „дом”, „лоно” лирическия герой изрича усещането си за приобщеност с природата, което отпраща към символичния образ на майката. Новият дом предлага нужния духовен мир, уединение и закрила от цивилизацията. Пребиваването по планинските върхове дава възможност на лирическия герой да се идентифицира символично с орел и така да придобие усещането за свобода и волност. В лоното на планината героя преоткрива истинската си същност, своята естественост и доброта. Природата отново използва изцелителните си функции. Общуването с нея е душевен катарзис и спасение от световните злини и тревоги. Общуването с природата майка е инициация, природната и човешката душа преоткриват общия код на общуване: „Разменям тайна реч с земя и синий свод/ и сливам се честит в техния живот.” Тайното слово, което разменят природата и човека, помага на лирическия герой да открие изгубените идеали, да подреди чувствата и мислите си. Чрез това стихотворение се преминава плавно от образа на хайдушката гора и гората на градския тип човек, като се запазва семантиката на гората като майка.

Гората е важен образ в българската литература. Изграждането й като мотив започва от митологията и народните песни, преминавайки през Възрожденската и Следосвобожденската литература. С течение на времето образът на гората приема функциите на майка и любима за героите. Тези два динамични образа допълват цялостния мотив за гората в българската литература.