Обичам те, не те обичам... желая те, не те желая... мой си, не си мой... едно безкрайно уравнение с хиляди неизвесни, с безброй вероятности, с противоположности, които ту събирам, за да получа правилния отговор, ту някое от тях изваждам, придавайки нов смисъл на бушуващите чувства. И в цялата плетеница от въпросителни, единственото сигурно е, че те имам довреме, че с изгрева ти ще си отидеш и аз ще трябва да живея отново с очакването на нощта. Само тогава си мой – гол, възбуден, задъхан... Влажните ти устни оставят топла диря по настръхналото ми тяло, попивайки аромата на греховността. В тъмнината оттекват целувки, събрали цялата стихия на страстта, догарят въздишки на стаени чувства, отшумяват стонове на диво удоволствие... Думи не са ни нужни, те само биха превърнали екстаза в рутина, желанието – в задължение, биха развалили магията на тази забранена страст. Пръстите ти рисуват копнежа, който напира в двама ни, всеки допир е изгарящо мигновение, в което съществуваме само аз и ти.

И сякаш светът е притаил дъх и очаква нашата страст, нашата забрава в миг на неистов копнеж, нашата безкрайна отдаденост. Мигове, толкова кратки и същевременно безкрайно дълги, откраднати от една забранена обич... Обич, опияняваща и връхлитаща... Страст, метежна и завладяваща... Копнеж на границата на лудостта... Не трябва, но те искам... Не трябва, но те имам – тук и сега, оставайки дири от целувки, чертаейки угасващи на разсъмване планове за заедност... И въпреки невъзможността, която винаги напомня за себе си, аз те обичам – обичам да се крия в сянката на дълбоката ни страст и да изгарям в дълбините й, обичам да играя с теб на влюбена, обичам мига на нашите тайни срещи, обичам дивия порив на копнежа...

Но тези откраднати стонове отзвучават, целувките догарят, прегръдките охладняват... И заживяваме отново в реалността на истинския живот, където нашите души се разминават, нашите сърца не туптят в един устрем, нашата страст не съществува. В границите на битуването ние сме просто двама души, запознали се в преплитането на пътищата си, където всеки гради своя история, където нямаме допирни точки един с друг, където всеки има друга любов... Непознати остават за всички недоизречените ни тайни, скритите погледи, откраднитите целувки – блажено място на изпепеляващата ни страст...

Мамя, потулвайки напиращите чувства, лъжа за нощните сладострастия, но не мога да излъжа себе си... Макар прикавана от неистова страст, макар в очакване на изгарящ екстаз, в мен остава една горчилка, една сляпа болка, която изкусно се спотайва в кътчетата на душата ми, ранени от невъзможността на тази обич... И в изгревите на нашите раздели, тя е тази, която ме прегръща, тя е тази, която ме целува, тя е тази, която ми напомня... Болка – тъга, болка – отчаяние, болка – безсилие... драска с парещите си коси и оставя белези, които оттекват в безкрая на самотата ми. Но тя е и глътката разум в безумието на чувствата ми, тя е притихналата съвест на едно лудо влюбване, тя е мерилото на истинското.

И в залеза на деня, на прага на новата среща със страстта, болката винаги се усилва, твърдо настоявайки за последно сбогом на тази греховна обич. Отблясъкът на сълзите ми чертае края на една копнежност – толкова опиянаваща и така разкъсваща. В тъмнината на очакването догаря поредната свещ и точно преди да се разтопи, синието на обичта нахлува в моето пространство – ти си отново тук, точно толкова стихиен както и преди... Страст, вихър, копнеж, сладост, екстаз... изгубвам се в дълбините на дивата обич... Болката вече я няма... до следващия изгрев...