Пресякох булеварда, където се намираха контейнерите, за да изхвърля сметта... Когато вече бях там, чух женски глас да казва: „Хайде, мамо, чао...”. Погледнах в посока, откъдето идваше гласът, и видях дъщерята като се сбогуваше с майка си. Не я бях виждала десетки години. Беше все така привлекателна и нежна. Годините като че ли не бяха оставили никакви отпечатъци на стареене, напротив, изглеждаше перфектно в дънките и свежата тениска. Помня заминаването ù за столицата, когато постъпи в музикално училище. Съседи бяхме, но връзките между нас бяха прекъснали по естествен начин. Нямах контакт с някогашната цигуларка, която надхвърляше деветдесетте, живееше сама, заобиколена от възрастни съседки „братя и сестри” от божията църква, където се събираха да пеят.
Възрастната жена бе изгубила съпруга си преди много години, дъщерите се бяха задомили далеч от родното градче и често я виждах подпряла се на стената на блока отпред в ъгъла да стои самотна и чака някой да дойде и да я поведе към църквата.
На пръв поглед по-добро от това здраве му кажи... Не ù липсваше нищо. Не страдаше от безпаричие, живееше в уютен апартамент. И все пак на мен ми стана тъжно... много тъжно, каквато е и самата старост. За какви спокойни старини става дума, когато всяка нощ тази жена остава сама между четири стени в един свой свят, непотребна никому. Денят минава по-бързо, разговорите на майките се въртят все около успехите на децата, чувстват се пълноценни и значими. Но през нощта идва самотата и празнотата. Размисли за живота и смисъла му. Създаваме семейства, деца, които осмислят живота ни, живеем с техните проблеми и радости. На млади години се забавляваме, организираме празници, правим всичко с децата и заради децата... А на стари???
На стари години хората стават излишни, бреме на своите отрочета, отгледани и изучени с много любов. Тогава какъв е смисълът от дълголетието...
Мигът, в който видях моята героиня, беше кратък и не разбрах тъжна или радостна бе раздялата с мама, но това „хайде, мамо, чао” ми прозвуча като облекчение от поредно изпълнено задължение...
След кратката визита колата изскърца с гуми и потегли по асфалтовия път, а майката дълго време остана, подпряла се на ъгъла на стената, където обикновено заставаше и друг път...
„Хайде, мамо, чао” все още звучи в ушите ми и не ми дава мира...
© Димка Първанова Всички права запазени