Идването на хората

Беше нощ, Слънцето изгря и стана ден. Това бе денят, в който се роди човекът.

И в този ден нехората се събраха да заседават, призовани от най-мъдрия сред тях – този, който знаеше всичко.

-         „Защо ни събра, мъдрецо?”, попита един от младите нехора.

-         „Днес се роди човекът – този, който ще унищожи много от нас”, отговори мъдрецът-пророк.

-         „Но как, та това е просто човек, той е безсилен в сравнение с нас. Не сме решили, не сме го унищожили!”, провикна се един от най-силните нехора.

-         „Но ние не можем да убиваме някой, който нищо не е направил... а и, да ви кажа, тяхната мръсотия ще пробуди много велики души. Не можем просто да ги избием,” отвърна мъдрият нечовек.

-         „Какво предлагате да сторим?”, попита нечовешки глас.

-         „Нека оставим тази планета, тя вече не е за нас. Нека отидем някъде, където хората никога не ще ни стигнат,” заключи мъдрецът, след което тръгна към небесата и необятния космос с тези, които го последваха.

Много обаче не пожелаха да се разделят с земната красота и останаха тук. Следващата хронология разказва за тяхната гибел.

1’000’000 пъти нечовек

Той се ражда от дъжда. Създаден от водата, той броди по този свят един човешки ден. Това е целият му живот.

Но не това доказва, че е нечовек.

Всичко, което е, се равнява на 1’000’000 пъти повече от човешкото -1’000’000 пъти по-силен, 1’000’000 пъти по-бърз, 1’000’000 пъти по-интелигентен. Затова за него 1 човешка секунда е с измерението на 1’000’000 негови секунди, 1 човешка минута - 1’000’000 негови минути, а един човешки ден - цял живот. Отделно от това, нечовешката скорост, с която се движи - 1’000’000 пъти по-бързо от човек, прави нечовекът практически невидим за хората.

Но не това доказва, че е нечовек.

Това доказва, че е нечовек:

Гръм удари! Сякаш извести идването на нечовека! Мощни капки дъжд атакуваха земята, и от тях, той, нечовекът, се издигна.

Той беше нечовекът от водата, и като водата той нямаше форма, и като водата той беше стихия. Като се роди отдели една човешка секунда, 1’000’000 негови секунди, да планира живота си. Искаше да се отблагодари на Природата, за това че го е създала, като Й помогне да изкорени извратеността от тази планета.

... и тръгна нечовекът да изпълнява неговия план. 1’000’000 пъти прекалено труден човек да разбере...

Остави формата, която беше временно приел, и отново бе стихия, решена да всее справедливост по омърсената от хората земя. Той самият не разбра, при толкова по-важни, от човешка гледна точка, проблеми, първо да разреши следния:

Млада девойка, сякаш изпратена от Светлината, ходеше по тротоара на сивата улица. Към нея тръгна някакъв младеж, който може би не знаеше, може и да знаеше, някой ден щеше да опустоши душата ù. Нечовекът. не знайно защо дори за него, вдигна своята длан, замахна и удари. 1’000’000 пъти човешка сила с 1’000’000 пъти човешка бързина бе достатъчна да пръсне човека на милиони и дори невидими парчета. Така той спаси бъдещето на момичето. Времето, което изгуби затова бе отредено на малка армия, участваща в някаква война за власт. Но той не съжаляваше. Той сякаш бе омагьосан от нея. Не успя да откъсне очи от нея. Ходеше да върши малко работа, дали да унищожи някой убиец или изнасилван, дали да потуши някоя безсмислена и кръвопролитна свада. Но през няколко човешки секунди се връщаше при нея - да я предпази от някоя прашинка, или пък да премахне грозното от пътя ù. Той така изживя целия ден до залез Слънце - малко при нея, малко по своите задължения... Така с идването на нощта дойде и време тя да се прибере вкъщи. Нечовекът не можа да пропусне мига, в който тя вече нямаше нужда повече да се преструва на част от сивите. Смени за миг изражението на своето нежно лице, показвайки грациозния плам, който носеше в очите си. Нечовекът беше поразен от това, което бе тя. Дори за неговото съзнание, беше прекалено красива, за да може да се осъзнае. За миг той забрави всичко, което беше замислил. Той броди покрай нея, внимавайки да не я нарани, защото нямаше да може да си го прости.

Няколко човешки минути по-късно, тя видя на телевизора поредната човешка война, поредното непоносимо за нейната светла душа събитие.

   Тя се натъжи,

Той се вбеси!

Ярост завладя сърцето му и той не издържа. Стана отново без форма, плъзна се през пода и след това с няколко могъщи скока се озова на въпросната военна битка. Застанал бе по средата на сражението, когато скочи към небесата, удряйки на връщане със стихийна сила по полето. Това не бе дори 1’000’000 пъти човешка сила - това беше нечовешка сила. Такава мощ отприщи, че и двете страни бяха почти тотално заличени. Това, което бе останало, беше хладнокръвно довършено. Нечовекът се осъзна чак когато бе погубил всяка воюваща душа в това вече пусто поле.

Върна се в дома на девойката, отмъстил за нейната тъга, и вече освободен от яд, я наблюдаваше докато тя пътуваше към своята стая.

След като момичето стигна до личния си кът, тя седна и започна да твори. Тя рисуваше картини, красиви, но сякаш и липсваше малко вдъхновение. Нечовекът реши да ù помогне. И тъй като нито можеше да и каже нещо, нито можеше да я докосне, той обикаляше по света и ù носеше различни аромати - понякога от екзотични и непознати цветя, понякога от вековна гора. понякога от брега на недокоснат от човека плаж...

... и така цяла вечер тя рисуваше, а той и помагаше колкото можа...

Дойде време тя да легне да поспи. Той бе неспособен да отдели очи от нея - легнала и вече спокойна, за него тя сияеше като звезда, гледана от близо. Толкова дълго той я наблюдава, че вече наближи краят на живота му. Малко преди да се изпари, той погледна към очите ù, които не смееше да погледне дотогава, изпълнен от страхопочитание.

Тя го гледаше. Виждаше го, защото той вече от няколко часа седеше там и я гледаше. Последните си 2'000'000 секунди той използва, за да проследи протягащата се към него ръка.

Щастлив той се изпари.

Бе с нея няколко десетки милиона часа.

Но не това доказва, че е нечовек.

Той продължава да иска да е с нея. Това доказва, че е нечовек.

На следващата сутрин девойката излезе, натъжена, но решена да се бори с живота. Тогава от небето падна капка, плъзна се по нейната коса, мина по нежната и кожа и се сля с една сълзичка.

... и те отново бяха заедно.

Нечовекът на картините

            Роди се в бедно семейство, с баща неудачник и майка, на която и се налага да издържа семейството си рисувайки портрети на улицата. Между семейните скандали и  редовните побоища, израсна красива и тиха девойка, която осъзна, че не е като другите. Тя искаше да твори и с това да промени света. Гледайки майка си, която я използваше като повод за просия, тя научи основите на изобразителното изкуство. Не след дълго почна самата тя да рисува, сама и вкъщи, без да показва произведенията си на никого.

            Мина време. Един ден баща ù, връщайки се от поредната пиянска нощ, случайно намери току-що довършено платно подпряно в ъгъла на стаята, което не беше скрито, тъй като момичето не очакваше да се върне баща ù. Беше толкова красива картината, че дори той успя да забележи таланта на дъщеря си. Тогава в разядената му от алкохол глава се прокрадна идеята, че би могъл да пие два пъти повече, ако и дъщеря му работи на улицата като майка си, въпреки че момичето беше твърде младо. Това не му попречи. Като тя се прибра, той почна да я уговаря да почне да работи занаята на майка си. Тя, разбираемо, не искаше. Той понечи да я бие, но тъй като едва седеше прав се спъна и падна. Тя използва случая, взе всичко, което намери като храна и инструменти за рисуване, и се заключи в малко килерче на тавана на блока.

            Там тя откарваше дните си, рисувайки и дебнейки баща ù да излезе, за да може да се снабди с храна и материали. Минаха дни, минаха седмици, тя рисуваше неуморно, като я подкрепяха Слънцето през деня, Луната и звездите през нощта. Тя говореше с тях, говореше и с птичетата, които кацаха на малкото прозорче, и с вятъра, който я смразяваше през огромните пукнатини на таванското помещение. Нейните нежни ръце сътворяваха шедьовър след шедьовър, толкова красиви и изразителни, че изглеждаха като живи. Почнаха да стават толкова много, че на нея едва и остана място да спи.

            Един ден, след поредния скандал, баща ù и майка ù излязоха. Тя използва момента, за да отиде да си набави нещата, които ù бяха необходими. По стечение на обстоятелствата беше студено, и баща ù, след като се успокои реши да се върне за връхна дреха. Той я завари докато краде от тях. Тя тръгна да бяга към килера, той я последва. Точно преди да я стигне, тя успя да затвори голямата метална врата, отделяща килера от общото пространство в блока. Тогава обаче той реши, че докато не си го върне за унижението, няма да си тръгне оттам. Блъскаше по вратата, псуваше, после пак и пак, и пак. А тя продължаваше да си рисува – без храна, без вода. И така минаха два-три дена, в които девойката нарисува повече картини, отколкото за всички месеци преди това. Тя сама разбра, че дойде време. Отиде и отвори вратата – баща ù като я видя, взе едно желязо, което някой бе изхвърлил там. Замахна и я удари. Тя падна мъртва.

            Баща ù, изпълнен с гордост от силата си, не усети, че в същия момент картините оживяха. Докато се чудеше къде да остави издъхналото ù тяло, нейните творения го оградиха. В мига, в който той ги видя, те използваха мистериозните си сили и го пратиха в измерение, където го чакаше цяла вечност болка.

            Чудатите същества се събраха след това около нея – безмълвна и издъхнала, и скърбяха – тъй като те бяха създадени от нейната душа. Тогава те решиха -  да отделят тази част от тяхната душа, която беше нейна. Събраха се в кръг, извършиха мистериозен ритуал и изчезнаха. Но тя не се съживи.

            Тя зае мястото си като нечовек, не при хората. Тя щеше да създава красота по света, без да има форма и тяло. Тя щеше да създава красота в Природата, щеше да рисува картини, които никой друг не би могъл. Затова я нарекоха нехората, „Нечовекът на картините“.

Нечовекът, който поменеше всичко

Той живееше хилядолетия и наблюдаваше този свят – наблюдаваше възникването на живота, наблюдаваше развитието му... Бе видял всичко – от раждането и изчезването на динозаврите, до кръвопролитните човешки войни.

Той бе безсмъртен – нищо не можеше да го унищожи – нито природните стихии, нито човешките оръжия.

Той бе невидим, скрит в една перфектна магическа сфера.

Той знаеше, че докато е вътре, нищо не може да му навреди. В размяна на всичко това, докато е в неговата сфера, той нямаше как да комуникира със света.

Минаваха хилядолетия след хилядолетия – първоначално му бе интересно – създаваха се все нови и нови неща на тази планета. Той гледаше и поменеше всичко... така бе, докато не дойдоха хората...

Хората не бяха като другите животни – тяхната наглост и глупост надхвърляха очакванията дори на нечовека, който имаше зад себе си милиони години опит. Те бяха първите животни, които се обърнаха срещу Природата. Те бяха първите, които успяха да го натъжат.

Но той не бе притеснен заради това, което те причиняваха на Природата на тази планета. Това, което той не можеше да разбере бе, как можеха така грубо да се отнасят към красотата. Чудеше се, мислеше и планираше.

Мина време и вече беше готов с плана си да обясни на хората каква грешка правят. Като понечи да излиза от сферата, тя му прошепна:

-         „Ако излезеш оттук, ще умреш!”

-         „Защо, няма да ме пуснеш да се върна тук, ли?”, отвърна изненадан нечовекът.

-         „Не, но ти гарантирам, че няма да оживееш дълго в този свят.”

Въпреки учудването си, нечовекът бе твърдо решен да посочи пътя на хората. Той се протегна и плавно излезе от сферата. Като стори това, продума на хората:

-         “Нека ви кажа, кое е най-важното, най-красивото нещо на този свят! Нека ви покажа пътя, по който можете да вървите заедно с великата Природа!”

Никой обаче не му обърна внимание. Всички го разминаваха и се подхилкваха. Мислеха го за луд и не им се занимаваше с него. Стъписан в учудване нечовекът тръгна да влиза в сферата си. Тогава един човек се обърна към него с насмешка питайки го:

-         „Какво е това, кажи, хайде...”

Нечовекът страстно започна да говори:

„Какво е това?

Това, което кара човек да не мисли!

Какво е това?

Това, което кара човек да не мисли за себе си!

Какво е това?

Това, което те прави безразличен,

            Безразличен към всичко, дори и Смъртта!

            Безразличен към всичко, освен едно!

Какво е това?

Това, което думите не могат да опишат!

Това, което е повече от живота, защото може да го дава.

Какво е това, дали е чувство, дали е състояние?

Какво е това, нещо изкусно, но повече от изкуството?

Какво е това, нещо чувствено, но повече от чувство?

Какво е това, нещо красиво, но повече от красотата?

Какво е това, нещо величествено, но повече от велико?

Какво е това?

Какво е това – не смея да кажа?

            Дори и аз, нечовекът, не смея да изрека.

Какво е това – то е повече от всичко!

Какво е това, в което все по-малко вярвате?

Какво е това, което все по-често опорочавате?

Какво е това?...

... и тук прекъсна го присмехът на тълпата. Мислиха го за напълно откачен и го обиждаха. Сочеха го с пръст и го хулиха. Той тръгна да се прибира там, откъдето беше дошъл. Тогава той видя в края на тълпата едно момиче, което го гледаше натъжено, тъй като очевидно знаеше отговорът на всички тези въпроси. Той я гледа, гледа, гледа, гледа... а тълпата го замерваше с всякакви предмети придружени от обидни подхвърления. Дори той, нечовекът, нямаше какво да стори, затова реши и се самоуби.

Нечовекът, който контролираше звездите

Бяха минали дълги години, откакто нехората бродиха по Земята. Дългите и непрестанни човешки войни и ненаситната алчност на хората бяха направили от тази планета полу-мъртво сметище, където всички доизживяваха дните си. Всъщност дни нямаше – атмосферата беше покрита с прах и пепел, който не позволяваше да се види небето. На тази планета бяха останали само разврат и извратеност. Нехората отдавна се бяха отказали да посещават това прокълната място, където толкова много от техния вид бяха намерили своята гибел.

Но когато отчаянието е най-силно, такава е и надеждата. Имаше едно момиче, което живееше само в една от малкото останали планини. Ден и нощ тя седеше и гледаше злочестото небе с надеждата някой ден да види как изглеждат Слънцето, звездите и Луната, за които бе чувала от малкото останало изкуство, което беше явно изчезнало заедно с доблестта. Нейният живот бе едно от последните смислени неща, останали на Земята. Нейната душа събираше сили да живее с тази орис, само заради мечтата, че някой ден вековните облаци ще се отместят и жаркото Слънце ще я вземе в своята Светлина и тя за първи път ще почувства топлина.

И така тя мечтаеше ден след ден, протягайки ръка към небето скрило безбройните звезди...

Някъде в тази вселена, съществуваше най-силния от всички нехора – този с пълна власт над пространството. Преди той да се роди, звездите се удряха една в друга и се унищожаваха, обричайки себе си и много същества на гибел. Неговото раждане сложи край на това, тъй като той имаше абсолютна власт над материята, той сякаш без усилия местеше и подреждаше звездите и планетите около тях. Хилядолетия той изпълняваше своята роля в този свят неуморно и неотклонимо. Един път той отиде да говори с най-мъдрия от всички нехора. След като му бе обяснено кои звезди скоро ще се ударят и какво трябва да се стори, нечовекът, който контролираше звездите, не се сдържа сякаш и попита мъдрецът:

-         Нечовеко, който пазиш в себе си цялото знание на този свят, защо е тъй, че ти винаги плачеш?

-         „Недей да питаш затова, ако не искаш да умреш?”, отвърна му другия нечовек.

-         „Но аз не мога да умра, отвърнете ми, моля ви, защо винаги плачете?”, настоя нечовекът на звездите.

-         „Няма как да ти обясня, но знанието ме натъжава, и от него аз не спя за да плача”, бе отговорът, който се чу.

-         „Не мога ли да ви помогна, поне да ви разбера?”

-         „Вие сте живял хилядолетия, но аз всеки миг преживявам вечността, няма как да ми помогнете, но има шанс да ме разберете. Но внимавайте, това ще ви убие.”, продума мъдрия нечовек.

-         „Искам да видя това нещастие, което кара нечовек да плаче”, отговори вдъхновено звездният нечовек.

-         „Отидете и вижте забранената планета, там където някога живяха нехората. Там ще намерите това, което търсите... но търсете не нещастието, а щастието!”...

... с тези думи нечовекът, който контролираше звездите, бе изпратен на Земята.

Беше миг и той вече бе пристигнал там. Разгледа опустошената планета за още един миг, и не разбра какво е това, за което му бе разказал мъдрецът. Това, което забеляза бе онова момиче, протегнало нежно ръка към небесата, които бяха сковани от мрак. Приближи се и я попита:

-         „Защо гледате небето, като не можете да видите през него?”

-         „Защото знам, че това което крие е красиво”, отвърна му девойката.

-         „Да, красиво е, но тази планета е осъдена да не види никога повече тази красота... защо се опитвате да направите нещо, което е невъзможно?”

-         „В мечтите нищо не е невъзможно, вие не знаете ли?”, отговори, несмутено от присъствието на непознатото същество, момичето.

-         „Но вие разбирате ли, че вашата мечта ще ви погуби... ако небето се изчисти и Слънцето изгрее, вие ще умрете?”, с учудване отвърна и нечовекът.

-         „И така съм съгласна”, отговори младото момиче.

Почуди се малко нечовекът, и реши поне за малко да изчисти небето, защото му стана интересно дали някой наистина ще си даде живота, за да види нещо, което той вижда постоянно.

Изчисти го.

Девойката погледна смаяна нагоре и се разплака.

-         „Нали това желаехте, защо сте тъжна, не ви ли хареса?”, попита я този, който контролираше звездите.

-         „Хареса ми, затова се и разплаках”, отговори му момичето.

Нечовекът се замисли и реши, че може би точно това е имал в предвид мъдрецът. Затова и остана с девойката, гледайки заедно звездното небе, час след час...

Скоро дойде и времето Слънцето да изгрее. Нечовекът продума:

-         „Време е отново да закрия небето, иначе Слънцето ще ви изпепели.”

-         „Нека, знам че си струва да го видя, дори и да платя с живота си!”, каза му девойката.

Леко натъжен нечовекът се съгласи. Не след дълго звездата тръгна да излиза изпод хоризонта.

-         „Още не е късно,” запряно продума нечовекът, „моля ви, не умирайте така!”

-         „Няма проблеми, това ще ме направи щастлива...”

... и Слънцето изгря. Девойката се усмихна, виждайки голямата звезда и чакайки своя край. Но нищо не и се случи. Погледна нечовекът до нея, който бе усмихнат, плачеше и изгаряше от Слънчевите лъчи.

            Той промълви:

-         „Живейте, живейте щастлива!”  

Тя разбра, че той си е прехвърлил безсмъртието на нея, и сега той ще умре вместо нея. Тя се вкопчи в него, пречейки на Светлината да го наранява.

-         „Моля ви, скрийте Слънцето, вземете ми живота, но живейте вие!”, каза тя.

-         „Късно е, вече нямам никакви сили, но не съжалявам, сега разбрах какво имаше в предвид мъдрецът.”

И той щастлив се подготви за срещата със Смъртта.

Тя плачеше, че той умира, а той се радваше, че тя ще живее.

Тогава чуха гласа на най-мъдрия сред нехората:

-         „Разбра ли сега, защо нечовекът може да плаче?”

-         „Да, разбрах, и се радвам че разбрах!”, отговори му вече безсилния нечовек.

-         „Тогава ще ти дам моята дарба, да замести твоята, нека поне теб знанието те направи щастлив, колкото мен ме направи нещастен.”

И така мъдрецът се изпари. Това беше първият път, в който нечовекът на знанието не бе прав, както и първият миг, в който звездите спряха да се движат.

Минаха хилядолетия от тогава и те все още живеят сами на пустата планета, по която отново бродиха нехората.